— Какъв си умник! — умилкваше се полковнишата.
— Разглезих ви аз — въздъхна Серьожа и запуши в леглото.
— Как така? — Тя го погледна в очите и се надигна на лакът.
— А вие използвате… По-рано всички ме обичаха без хладилници и предни стъкла. А сега — само бартери. Танто за танто. Че и такса сте въвели. За една звездичка на мъжа ми — две нощи. За апартамент в новия блок — ако искаш, цял месец… Не можете да оцените друго — къде се строи за офицерите така, както при нас? Или къде дават навреме заплатите? Всичко благодарение на мен и моите връзки.
— Благодетелю наш — припяваше Надя в неговия тон. — Мигар не разбираме? Мъжете са глупави, затова ние, жените, гледаме да се отблагодарим, както можем. Серьоженка, та тук си като в харем! А все недоволстваш.
— Как да съм доволен, като мъжете ви току-виж ме гръмнали. А зле ли им е? Храната в офицерския стол — като в Кремъл при развития застой. Званията и наградите падат от небето. За да преспят с жената на приятеля си, искат да го сложа за едно денонощие наряд. И пак претенции. А знаеш ли какво ми коства това благополучие?
— Откъде? — въздъхна тя. — Всички само се чудят.
— Истинският господар е този, който владее изчерпателна информация и връзки — не без самодоволство рече Серьожа. — Всичко се крепи на мен, разбираш ли?
— Къде ще се мерим ние… — Тя пак въздъхна и започна да се облича.
Той погледна часовника. Скоро „бащицата“ ще се върне от щаба на дивизията.
Ходи да ги моли да се застъпят пред комисията. Постилаше си, защото не знаеше къде ще се препъне и ще падне. А не трябваше да пада.
Там е тя…
Самолетът с комисията кацна едва вечерта. Докато летели, докато ги карали с всъдеходи през снежните преспи по горските пътища, Серьожа успя да се спазари с един-двама от офицерите да подкрепят „бащицата“. Наложи се да обещае това-онова.
Сложиха гостите да спят, като ги настаниха в най-хубавите стаи на местния хотел, спешно ремонтиран за тяхното идване.
А на сутринта, в слънчевото мразовито утро, когато снегът искри, а тъмнозелената тайга направо те мами да се зарееш из нея, предложиха на членовете на комисията: докато се разчистват пътищата към стрелковия полигон и танкодрума, не искате ли да отидете на лов? За ония глигани, от които после стават преапетитни шишчета.
Понеже предложението дойде още преди закуска, членовете на комисията не се противиха много убедително. Още повече че бяха готови. Горските бяха на място, шейните с конете — единственият транспорт при тукашните преспи — чакаха под прозорците, а пушките, които се пазеха за подобни случаи, вече бяха почистени от смазката.
Генерал Тягунов погледна сурово полковник Романов. Много беше слушал за тукашния лов, за шишчетата от глиганско месо и ликьорите с местни билки, за еленските рога. Колегите, които бяха идвали, само хвалеха тукашното гостоприемство и нищо не казваха за бойната и политическата подготовка.
Генералът виждаше, че повечето членове на комисията вече са готови да отидат на лов. Полковникът гледа мазно, май не му се пенсионира.
На днешно време е страшно да отидеш на заслужен отдих. Сякаш хлътваш в някаква яма, от която няма излизане. Всички, които преди са превивали гръб пред теб, вече не те забелязват. И дори се опитват да те ритнат, ако им падне случай.
По дяволите, нека се старае, нека се умилква. Ще го видим как го прави. Но ще проверим бойната и политическата подготовка! И тогава — прави му сметката, ако нещо не е наред!
Ловната група се командваше от младо момче с офицерска бяла полушуба, много добре му стоеше на стегнатата фигура. Носеше радиостанция, по която нареждаше на пазачите и кордона.
Всички му се подчиняваха безпрекословно, в това число и полковник Романов.
Членовете на комисията се споглеждаха с недоумение: кой е този? Но трябваше да признаят, че мероприятието бе организирано безупречно. Всичко бе предвидено, включително термосите с черно кафе и вкусни сандвичи с хубав салам, неизвестно как попаднал в тази провинция. В министерския бюфет не бяха виждали нищо подобно.