А тя пък възторжено гледаше героя от освободителното движение, току-що завършил обиколката си зад свещените граници на свободолюбивата Ичкерия и завърнал се с богата плячка и множество заложници, хванати по пътя към къщи. Беше ги заловил, когато федералните вертолети започнаха много да освирепяват, да кръжат над автобусните колони, претъпкани с бойци с черни превръзки, а също с жени и деца.
— Руските бомби разкъсват нашите жени и деца на парчета! — говореше Руслан, откроявайки се на фона на огромен богат килим с причудливи орнаменти. — Защо да им отвърнем със същото? Нека разберат какво им е на бащите и братята! Нека разберат от какво се ръководим в справедливата си борба за независимост и достойнство!
— Аллах акбар! — обявиха тържествено телохранителите и челядта на Руслан, които присъстваха тук. И телевизионните камери послушно се завъртяха към тях, а очите на младата журналистка се навлажниха.
— Руслан Хамидиевич, сигурно не ви е било лесно да се решите на това? — попита тя, като му протегна микрофона направо под носа. — Сигурно искате да се върнете към мирния труд, да отглеждате жито, да бавите деца, да строите домове и да виждате гордата си страна процъфтяваща?
— Много ми се иска — отвърна полевият командир Садуев, като криеше усмивката си в брадата и неговите телохранители кой знае защо се засмяха дружно.
— Но все пак това са жени и деца — попита плахо друга журналистка, към четирийсетте. — Мигар ръката ви няма да трепне…
— А ръцете на вашите летци треперят ли, когато хвърлят бомби върху мирните чеченски села и градове? — разлюти се Садуев и се понадигна от мястото си, като хвана с дясната ръка инкрустираната дръжка на кинжала. — Когато те бомбардираха нашите домове, не знаеха ли, че там има деца? Кой ви е викал вас, руснаците, когато започнахте интервенцията си в нашата страна?
После той се успокои, отново седна на възглавницата и намигна на журналистката.
— Впрочем днес сте мои гости. Лично съм ви поканил и се надявам, че моето гостоприемство — той притисна ръка към сърцето си, като продължаваше да гледа под вежди журналистката — не ви се е сторило неприятно.
В отговор тя притвори леко очи и едва се усмихна.
— Все пак, Руслан Хамидиевич, как успяхте така лесно да се промъкнете на руска територия? — сервилно попита журналист от много независима телевизионна компания.
— Всичко решават парите, скъпи, парите! — полковият командир започна да се усмихва, като разпери ръце. — Че и питаш на това отгоре…
— Но нима за пари може всичко? — ужаси се младата журналистка. — Нима нашите руски войници и офицери, нашата армия, пазеща традициите, могат просто така, свободно, да направят всичко за пари?
— Ех, като малко дете си! — Героят на деня съкрушено поклати глава. — Офицерите не получават заплати, войниците са недохранени… Как така Русия се канеше да воюва с Америка, а? Даваш му — ето, вземи, скъпи, да си купиш малко продукти, — а той дори те пита: чичко, не ви ли трябват гранатомети? Съвсем евтино давам два броя… Или на връщане, гледам, бензинът ни свършва. Откъде да взема? Ами на най-близкия блокпост! Винаги имат запаси — и той пак намигна. — Не ми е за сефте, както се казва. Връщах се от задание — откъде да намеря резервни части, патрони? На блокпоста! Там вече те чакат, само вади гущерчетата!
Той потърка пръстите си един в друг, като се усмихваше сладострастно. А сетне, без да бърза, извади дебела пачка със зеленикави банкноти от пазвата си. В това време изразително погледна журналистката, чието лице се бе променило.
— Никога не си виждала, нали? Не съм ти показал още всичко. А сега, извинете, но ще направим малка почивка.
— За колко минути? — попита някой от операторите.
— Е, за колко… Искам да се изпикая! Докато си разкопчая панталона, докато се облекча… — Той започна да свива пръсти. — После трябва ли да измия ръцете си? Около пет минути, нали така?
— Какво? Какво каза? — питаха чуждестранните кореспонденти. — Какво означава да пикая?
Главно разпитваха младата журналистка от смелото младежко издание, която сега гледаше смутено кумира си.
Руслан каза нещо на телохранителите си, те кимнаха, застанаха до вратата, откъдето той излезе навън, придружен от трима души. Когато спря замислен до стобора, те го обкръжиха.
— Далече ли е, а? — попита той и посочи една будка в далечината. — И не е осветено, а?