— Това пък какво е? — попита той. — Вас питам?
И удари с юмрук по масата, та една бутилка падна на земята. Всички изохкаха в един глас, а после въздъхнаха облекчено, щом се убедиха, че не се е счупила.
Като забеляза всичко това, включително и реакцията на високата комисия за падането на бирата, Серьожа погледна генерала с невинните си очи, пълни с доверие и спокойствие.
— Как какво, Генадий Матвеевич? Ама прочетете! Резултатите от стрелбата…
— Каква стрелба! — Генералът прелистваше документите с треперещи ръце. — Каква обща оценка? Какви цели са поразени от първи изстрел? Какво, подигравате ли се? Как стоите пред старши по звание?
Но никой не се уплаши от генералското викане. Младите хубавици продължаваха да се усмихват лукаво на членовете на комисията. Да не им е за първи път я… Пък и знаят как ще завърши. С прощален банкет с повторение на програмата.
— Ах, сигурно съм объркал нещо! — възкликна прапоршчикът Горюнов и артистично се плесна по челото. — Сигурно това е сметката от горското на нашия клиент. Но все пак три глигана и един елен… Не се притеснявайте, ще платим всичко. А пък от друга страна, Генадий Матвеевич, лошо ли ви беше да постреляте? От първия раз повалихте глиган! И другарят полковник Писарев — също. Е, ако това първия, може да се поправи. Само че няма кой да препише това. Пишещата машина се повреди. Горката машинописка, цяла нощ го преписва и сега спи. А вашият самолет за Москва е довечера. Какво съм заприказвал все за работа и грижи. Заповядайте, не се притеснявайте, нали сте ни гости.
Генералът гледаше смутено подчинените си. Те извръщаха очи. А хубавиците продължаваха да се усмихват, изглежда, си припомняха снощните изпълнения.
А като прозвуча командата на прапоршчика, никой не посмя да не се подчини, всички грабнаха дружно бутилките с живителната влага. Но никой не посмя да докосне „Арзни“. За генерала, значи за генерала.
17.
— Прохоров Иван Владимирович, шейсет и осми набор, старши лейтенант… — Слава четеше факса от Барнаул, като плъзгаше пръст по текста. — Така… Изчезва безследно в Чечня. Там командвал рота…
— Най-после нещо! — рекох аз. — Значи неслучайно разпитвахме кварталния.
— Просто не е бил пиян, когато е говорил с този Прохоров — отвърна Грязнов. — А трезвеността е някаква пролука в пълната мъгла на монотонния ни живот, така да знаеш. Аз не бих бързал да му благодаря. Нещо ме възпира.
— Във всеки случай имаме някаква сламка в тази чеченска история.
— Направо те тегли натам! — промърмори Слава. — Под дъжда от куршуми на планинците. За да не правиш напразни опити, ще те предупредя: вчера ми се обади вкъщи Костя и аз го помолих никъде да не те пуска. Като си си навил на пръста този квартирант и правиш-струваш, все го слагаш във версията си. А какво ми каза?
— Хайде на бас! — Протегнах ръката си. — Ще ни изпратят снимката на този Прохоров и ще видиш… висок, слаб, изпечен от слънцето.
— На какво? — поинтересува се Слава, но не подаде ръката си.
— На съдържанието на моя сейф — предложих аз.
— Празен е. — Слава махна с ръка. — Вече надникнах в твое отсъствие, докато ти се вееше не знам къде. Няколко незавършени дела, мръсна чаша, която не ме домързя да измия. Нищо повече. И не ме гледай така. Не съм ли ти показвал универсалния си шперц, който получих в наследство от един печен крадец — Горелия?
Аз въздишах и клатех глава. Върви, че пусни друг път такъв в кабинета си.
— А какво трябваше да правя, докато те чаках? — Слава продължаваше сърдито да се оправдава. — Каза ли в колко ще дойдеш? Дойде — и то без фоторобот.
На това отгоре ще трябва да се оправдавам…
— Още няма фоторобот — заявих печално. — Макар до полунощ да остават няколко часа. И Фрязин го няма. Обикаля, търси бабите съседки, които да си спомнят квартиранта.
— Ами ако съобщят за нисък и шкембелия, ще го отхвърлиш ли с негодувание? — промърмори Слава. — Не съм ли прав?
— Цялата ми надежда е в момчетата, които са го видели — отвърнах. — Как се казваха… Микола и Дмитро. Моят Коля Мигилинец вече им позвъни. Трябва да пристигнат. За стока. Тук ще ги разпитаме повторно. Иначе ще се наложи да отидем в командировка. Но дали ще се появят? Какво друго знаеш? Има ли друго?
— Моите хора обиколиха всички хотелски стаи от петия етаж догоре. Стотици отпечатъци на различни хора. Поне представяш ли си каква адска работа е това?