— Получаваш ли вестник „Московски комсомолец“? — попитах аз.
— Не ми пречи — каза тя. След като пихме брудершафт в една компания, тя си позволява пред други хора да се обръща към мен на „ти“. Сякаш демонстрира властта си над мен. Но аз не мога да си го позволя. Особено пред подчинените. Къде отива субординацията? Така никога няма да стана главен прокурор. Впрочем тя мечтае за това.
— Струва ми се, че попитах нещо — казах по-строго. — С какво си заета? Трябва ми „Московски комсомолец“ от последната седмица.
— Изчислявам по хороскопа кога мога да родя момче от теб — отвърна тя. — Можеш ли да потраеш една минута?
— Какво момче? — изстинах.
— Успокой се. Хипотетично момче — поясни тя. — Как всичко да съвпада, по време, за да се получи по най-добрия начин? Така, зачеването трябва да стане само след два месеца. Уточнявам на коя дата… Така че бъди готов.
Поуспокоих се. За два месеца могат да се случат такива неща, че да избие от прелестната си главица тази параноидална идея да има дете от обожаемия шеф.
Чувал съм, че това било последният писък на модата. Секретарките и референтките се тълпят. Но не мислех, че тази мода ще достигне до Главна прокуратура на Русия. Ще трябва да съм нащрек. Да не си позволявам нищо лично. Още повече засега не се каня да се развеждам с Ирина. Въпреки че в нашите отношения има повече навик, отколкото любов, намирам съюза ни за твърде здрав и непробиваем.
— Не ми трябва момче, а течението на „Московски комсомолец“ — повторих пак. — Веднага!
— Колко си досаден. — Тя започна да се изправя, като знаеше прекрасно колко ми харесва, до пресъхване на гърлото ми харесва да наблюдавам сладострастните й бавни движения.
— Какво, не се ли получава? — попита тя. — Все изясняваш с Грязнов кой от вас е доктор Уотсън и кой Шерлок Холмс?
— Редуваме се — отвърнах зло. — Днес той е докторът. Това не е твоя работа.
— Като каква ме държиш тук, граф Турецки? — Очите й започнаха да побеляват, което говореше за прогресираща порочност. — Каква съм ти аз? Момиче за всичко? Резервното летище, където кацаш всеки път, щом жена ти се обърне към стената и се оправдава с преумора?
— Ще отидеш ли най-сетне или не? — попитах по-тихо, като си спомних със съжаление как наскоро се борих за нея, когато началникът на следствения отдел постави въпроса да нямам секретарка.
Напоследък редовно се карахме. Това винаги бе прелюдията на страстно примирие в полутъмното й жилище. А поводите бяха моят застой в разследванията или нейните неуспехи в личния живот.
Тя не се отказваше да мисли, че може да ме получи като законен съпруг. Днес това съвпадна със съкрушеността ми по повод бездарното разследване на двете убийства.
Гледах как отива към вратата, плавно и невъзмутимо, после отидох до компютъра й и взех кутия със сок, като я огледах предварително. Веднъж така доизпих чашата й и съм се изцапал с червилото й. За мен си остава загадка как забеляза жена ми — на светлината на нощната лампа, в полутъмния коридор, когато се върнах от „приятелска вечеря“.
Не стига това, ами определи номера на червилото, а беше и прекрасно информирана, че го използва именно Лара.
Никога нямаше да помисля, нямаше да заподозра, че жена ми, преподавателката в музикално училище, има следователски способности. С какъвто се събереш — не намерих друго обяснение.
Трудно загладих този конфликт с помощта на безупречно алиби — научих този номер от моите подследствени (мисля, че те биха се гордели с мен) — и се зарекох повече да не правя фалове.
Лара се върна след половин час. Сложи на писалището ми вестника и наведе очи, сви устни, а ръцете си сложи на корема. Същинска съгрешила ученичка, извикана при директора.
— Много се забави — рекох сърдито.
Щях да добавя още нещо, ако не бях почувствал физически как зад вратата на кабинета ми животът е спрял и замрял, утихнаха дори компютрите — всички даваха ухо на разговора ни.
За всички отношенията ни с Лара бяха като филма „Санта Барбара“ на работното място. Нещо такова безкрайно и неопределено.