— Каквото навсякъде — сви рамене потният капитан Холин.
— Провинция, другарю лейтенант! — доложи писарят Горюнов, макар да не питаха него. И като застана в стойка „свободно“, приятелски се подпря на рамото на капитан Холин, който май сам си го подаде. — Само със самолет може да се отлети!
Володя Фрязин проклинаше деня, в който се натисна да лети в братска Украйна, за да „шукае“ там, както казват украинците, и разпита ония младежи. Намери Микола и Дмитро и ги разпита неумело, но те отказаха да помогнат при съставянето на фоторобот на човека, когото бяха видели в Москва. Не се канели да ходят в Русия. Нямали пари. Дай Боже да си върнат дълговете. За целта трябвало да намерят ония „приятелки“. Виж, ако Володя им помогне да ги намерят, тогава друга работа. Тогава те ще помогнат за по сто долара на калпак. И ще дойдат в Москва, където с удоволствие ще отговорят на въпросите на важните следователи.
Володя седеше в прашната градинка на гарата, ноемврийският вятър го пронизваше, а той унило размишляваше за тленността и суетата на живота. Средата на ноември. Измръзна, тресеше го.
Сухият вятър разнасяше угарки, скъсани торбички и гонеше бездомните бродяги, търсещи подслон. Едно парче от вестник се спря в крака на Володя и той взе, че го вдигна. Какво ли ще прочете? Всичко е на украински, едва разбира тукашната „мова“. Искаше му се да се върне в Москва само за да може да чете вестници на своя москалски8 език.
Но изведнъж нещо от това парче вестник прикова вниманието му. Портрет на млад човек в траурна рамка. Някой си Грицко Меланчук. Загинал от куршума на убиец.
При тях е все същото. Изостават с няколко години, а повтарят нашите стъпки. При нас мафиотски истории, защо да няма и при тях?
Щеше да изхвърли хартийката вестник, но пак я взе. Наистина повтарят всичко! Едно към едно. Или не е разбрал добре какво пише?
Володя огледа полупразната градинка. Няколко дебели лелки дъвчеха нещо, седнали върху също толкова огромни денкове. Чакаха влака.
Ей този младеж, тукашен чейнджаджия, стои с една бала карбованци и ги тупа като карти. Ще ги смени или за рубли, или за валута. Лицето му е съвсем почерняло и загрубяло от вятъра. Като немито. Сигурно цяло лято е висял. И през зимата ще виси. Но не се вижда някой да прибягва до услугите му. Във всеки случай тукашната милиция не го закача. Или е в комбина с него?
Володя го повика с пръст, седнал важно на пейката. Значи — тук на това „независимо“ пространство аз съм най-важният. Ако се спазарим, мога и да сменя.
Чейнджаджията разбра намека и погледна милиционера. Той също разбра нещо и кимна равнодушно и едва забележимо. Значи може да отиде при този москал. Още като преминаваше държавната граница, Володя веднага разбра: на мига го познават, че е москал. Едрогърдата шафнерка, която го обслужваше, от чисто московско произношение веднага премина на родната си украинска мова.
— Ей, приятелю, преведи ми какво пише тук за убийството — помоли Володя.
— Педесе долара — рече тихо момчето и погледна под вежди милиционера. Ясно, ще трябва да дели с него. Но пак е обир.
— Пет хиляди рубли — възрази унило Володя. — Всичките, които имам. И да ме пребъркаш, нямам повече.
— И като смениш още педесе хиляди — предложи чейнджаджията, като гледаше Володя с все по-голямо презрение.
— Бива — кимна Володя.
После слушаше тромавия превод и поглеждаше как към гарата постепенно се стичат натоварените с какво ли не тукашни жители, за да посрещнат московския влак. Интелигентни на вид жени носеха някакви стари книги, глинени рисувани съдове, емайлирани чайници… Един мъж крепеше голямо стенно огледало, което едва ли ще мине през вратата на вагона, ако някой, поел за Крим москал му хвърли око.
Те идваха всеки ден тук, по-точно — по няколко пъти дневно, но богатите пътници от Москва предпочитаха печените кокошки и зеленчуци, варените картофи, пренебрегваха местната водка „горилка“ и бира, да не говорим за книгите, съдините и евтините украшения.
И въпреки това ще идват тук и ще молят като милостиня да им вземат стоката едва ли не даром, и ще стоят като стена, ще молят и протягат ръце през прозорците на вагоните.
Володя поглеждаше разсеяно гражданите на свободна Украйна, слушаше внимателно какво чете с множеството „ами“ и „как беше това на руски“ тукашният преводач. Но един пасаж накара Володя да даде ухо.
— Какво? Я прочети пак — помоли той.