— Нали искахте да си поговорите? — учуди се искрено Бичков. — Нали помните, попитахте кой може да е видял излизащите от хотела?
Минали са толкова дни. Нима още помни?
— А той на колко години е? — попитах аз.
— За това бъдете спокоен. Има професионална наблюдателност и памет.
Ами да, бивш служител от КГБ. От тия, дето не мога да понасям. Но се налага да разговарям с него. Ако Грязнов или Могилинец бяха наблизо, щях да изпратя тях.
Портиерът от хотел „Мир“ Коростильов пристигна при мен в следствения отдел привечер. Беше снажен, стегнат и доста охранен.
Плавният преход от храната в Държавна сигурност към ресторантските порции се е отразил благоприятно на фигурата му. Само склеротичните синкавочервени жилки по бузите му подсказваха за известни пороци, които по правило се проявяват на определена възраст.
Ръката му трепна чисто рефлективно, за да ми отдаде чест, но аз поех инициативата и му подадох ръката си и той трябваше да я стисне. Не мога да понасям да ми козируват.
— Седнете — поканих бившия майор (или по-висок чин). — Казаха ми, че сте дежурили вечерта, когато стана убийство на територията на правителственото здание, известно като Белия дом. Правилно ли съм разбрал?
— Съвсем правилно. — Той присви очи и приглади бездруго зализаните отделни мазни косми, като се озърна за огледало. Ами да, при тях всичко е в огледала, винаги може да си оправи прическата, да коригира имиджа си, както се казва.
— Видяхте ли този човек онази вечер? — попитах аз и подадох фоторобота.
Той го повъртя оттук-оттам и сви рамене.
— Или нещо подобно. Това е фоторобот.
— Знам — отвърна той. — Н-не, не мога да кажа нищо определено. Симпатична личност, но не се отличава с нищо особено. Поне да имаше някое белегче. Или плешиво местенце.
— Или бенка на плешивото — не се стърпях аз. С какво си губя времето?
Дори да е видял, какво може да помни?
— Доста време е минало оттогава — продължих аз. — Не може всичко да се помни. Но все пак след убийството не сте ли запомнили нещо необикновено, да кажем в поведението на някой от гостите на хотела?
— Вдигна се шум. — Той сви рамене. — Всички хукнаха да гледат какво се е случило… И аз се отвлякох. — Той въздъхна смутено и ме погледна страхливо, сякаш очакваше да му се скарам, че е изгубил бдителността си.
— И все пак — започнах да губя търпение, — поне нещо необикновено? Според мен навремето също сте се занимавали с подобни неща, с каквото аз сега.
— Има нещо такова — рече той многозначително и въздъхна, сякаш се готвеше да се отдаде гласно на спомени.
— Та на мое място кое щеше да ви заинтересува? Добре, на ваше място. Какво щяхте да забележите?
Аз потърках пръсти, палец и показалец, сякаш броя пари или търся думите.
— А! Идва Светка Зазорина — оживи се той, — свалила един японец. Сигурно се бяха уговорили предварително. И го замъкна със себе си. За цялата нощ. Взема им по петстотин долара — рече той и понижи глас. — Отдавна не я бях виждал. И хоп — точно тогава се появи. Той е богат, японецът де. Върна се призори. Уморен, но доволен.
— Така… — опитах се да си събера мислите. „Тук има нещо. Бяхме предположили нещо подобно.“ — Може ли някой да ги е вид ял, как мислите?
— Какво толкова — той сви рамене, — срещнаха се във фоайето. Тя се хвърли на врата му. Всички, които бяха там, забелязаха. Тя е един път! Красавица, ще ти падне шапката. Петстотин долара за час. Или за нощ, вече не си спомням. И винаги е любезна с мен. Винаги ми дава петдесет бакшиш. Не е стисната като другите.
— Какво петдесет, копейки ли? — сбърчих чело.
Разбира се, че се правех на интересен. Но много се надявах, че става дума за петдесет хиляди рубли.
— Петдесет долара! — побърза той да ме разочарова. — Двеста и петдесет хиляди наши пари.
И гордо се облегна на седалката с искрящ поглед. Я виж ти! Вие тук си седите, протривате си панталоните, а не събирате мангизи за нови. Постарах се да преодолея нездравото чувство на завист. Можеше да попречи на по-нататъшния ни разговор. В моя кабинет никому не е позволено да чувства превъзходството си. Нито морално, още по-малко — материално.
— Заради това, че сте я пуснали да влезе в хотела, така ли? — уточних аз, за да го сложа на мястото му.
Той въздъхна и скръсти ръце на корема си. Разбира се, че не е редно. Но нали трябва да се живее… Впрочем прекалено много мисля вместо него. Не играем шах. Ако пък играем, аз съм с белите и карам по свои правила.