Тя пак не забелязваше никого. Не й пукаше как я оценяват. Изхитряваше се да гледа от високо дори по-високите от нея.
Все повече се учудвах и очаровах. Дори забравих за какво съм дошъл. Отначало дори ми се струваше невъзможно да попитам тази тургеневска госпожица с кого е спала онази нощ. Струваше ми се вулгарно и кощунствено.
Забелязах в хола още няколко красавици на това равнище като Светлана и дори ми се стори, че си размениха някакви знаци. Красавиците се стараеха да бъдат далеч една от друга. Сякаш се бяха споразумели да не затъмняват себеподобните си.
И в залата всички оглеждаха Светлана. Не забелязах особен възторг в очите на членовете на журито. Само досада. Ето, пак е дошла. Край, конкурсът отива на кино. Понеже в залата всички виждат коя е първата красавица на Русия. И сега всички ще гледат само нея. В това число и кандидатките.
Така разбрах погледите и шушуканията им. А какво да направим? Да я помолим да се смили над бедните участнички, тези ученички, които печелят с младостта си там, където не могат да спечелят нито с обаянието, нито с грацията си?
Светлана също го разбра. Хвана ме под ръка.
— Напразно дойдохме тук — каза тя тихо. — Искахте да поговорите с мен? Хайде да излезем, ще постоим в кафе-ресторанта. Там ще поговорим.
И ние излязохме, съпроводени от възхитени и завистливи погледи. Какво да се прави. Завиждах сам на себе си.
В кафе-ресторанта имаше малко хора, но аз забелязах, че когато излязохме, след нас излязоха от залата и някои зрители. Главно изпечени брюнети със златни зъби и копчета, които от време на време изваждаха златни табакери. Сякаш бяха забравили спътничките си…
Вече физически усещах острата миризма на мъжкия мерак, запълващ пространството.
Моята спътничка както преди нищо и никого не забелязваше и негодуващите погледи на присъстващите постепенно се преместиха върху мен. Кой е този тип с омачкано сако и връзка на чиновник? Пък и сакото му не е от червена коприна, и връзката му не е от „Карден“…
Изобщо кой го е пуснал тук?
Когато Светлана извади цигара, веднага скочиха от различни страни мъже със златни запалки, което я накара учудено да се огледа, сякаш виждаше тези кавалери за първи път, после сви рамене и запали от кибритената клечка, която й поднесох.
Това разстрои малко бойните навици на поклонниците. Вече ме гледаха с очите на гробарите, които търсят последното жилище за клиента. Изгасиха запалките си и се махнаха, без да си дадат труда да вдигнат съборените масички и столчета, преобърнати току-що от общия порив, докато се надпреварваха кой ще е пръв. Сега бързаха да си изясняват отношенията, щяха да се заемат с това след коктейла…
Защото може да не остане нищо…
Светлана така ми обясни поведението им, когато бяхме вече в колата й. Тя се усмихваше, като гледаше смутения ми вид. Избърсах потта от челото си и въздъхнах. Да бъдеш с такава дама на публично място — не е за хора със слаби нерви.
— Ще отидем у нас — рече тя просто, сякаш ставаше дума да се отбием в хлебарницата. — Но за да няма въпроси. Тази кола също ми е подарък от Като. За когото питахте.
Замълчах. Оперативна работа, няма що. Или си в засада по входовете, вмирисани на пикоч, или в леглото с благоуханна красавица… Специфика! Ще се оправдая с нея. Както винаги, жена ми ще ме разбере. Макар че няма да повярва.
Светлана живееше в далечен район. Според адресната й регистрация живее в „хрушчовка“, в апартамент от времето на Хрушчов.
После дойде нощта с източни аромати, свещи и тиха музика. С желанието да се оплачеш на тази нимфа от несполучилия си живот.
Макар до ден-днешен да не съм подозирал това.
Не може да се предаде с думи. Само ще оскърбя паметта на душата.
Сутринта тя ми донесе кафето в леглото и попита най-после какво искам от нея.
Искаше ми се да кажа: каквото исках — получих, но овреме спрях. Сигурно съм имал много глупав вид, защото тя прихна и поля одеялото с кафе.
— Чичо Ваня каза, че май сте се интересували от Като. От този, който ми подари колата. Японският бизнесмен.
Не можех да разбера за какво ми говори. Ах, да, убийството до хотел „Мир“. И сега тя задава въпроси, а не аз на нея.
— Да — признах аз. — Интересувах се. Само че защо да говорим за това сега?
— Отдавна го познавам — започна тя сериозно. — Винаги се срещаме, когато идва в Москва. Той не може да извърши нищо лошо. Можете да ми вярвате. Той е много порядъчен човек. Отдавна ми предложи ръката и сърцето си и още чака да му отговоря. Мнозина ми предлагат, да не помислите, макар да знаят с какво се занимавам… Но аз искам да се омъжа само за руско момче, за да остана в Русия. Но засега не са ми предлагали наши момчета. Отблъсква ги занаятът ми.