— Не сме ли вече на „ти“?
— Както искате. — Тя сви прекрасните си рамене.
Досега съм мислел, че само Лара може да има толкова съблазнителни рамене. Лара, жена ми… Всичко потъна в някаква неясна далечина. Защо ми е да знам за някакъв японец? Защо ми е този килър, дето убива без всякаква система, когото си иска. Да си убива, щом му харесва. Ето къде е животът и смисълът на съществуването. (Мигар това всеки миг ще свърши?)
— Слушате ли ме? — попита тя. — Мисля, че сте някъде далеч. Тъгувате за жена си?
— Попитах само защо не ми говорите на „ти“? — въздъхнах и се облегнах на възглавницата. (Никъде няма да ходя. Правете с мен каквото искате. Можете направо тук да ме убиете!)
— Ами… вие сте на възраст. Ако бяхте мой връстник…
Това малко ме отрезви. Стар пън. През нощта смятах, че съм на висота като блестящ любовник. Сега ме спуснаха на земята. А скоро ще ми дадат сметката. Като в живота.
Седнах и започнах да се обличам. Тя ме гледаше внимателно с леко издута долна устничка.
— Обидихте ли се?
— Не, какво говорите, всичко бе прекрасно. Колко ви дължа?
— Нищо. Може да не повярвате, беше ми много хубаво. Шепнехте ми на ухото такива думи… Другите също ми говорят разни работи. Но дори да знаят добре руски, пак не могат да го кажат така… Разбирате ли?
— Ами — въздъхнах облекчено. — Значи и нещо съм разказвал?
— Не се безпокойте, нищо не сте разказвали. — Тя се засмя. — Дори да бяхте, ще си остане между нас. Просто много ми харесахте. Не в сексуален план, в това отношение има още много да се работи с вас.
Аз зяпнах от такава перспектива.
— Бяхте много нежен и грижовен… А това се среща днес рядко. Но ако нещо не ви е харесало…
Честна дума, не кокетничеше. Изобщо е искрен човек. Такива няма нужда да ги уязвяваш. Сами ще ти разкажат всичко.
— А пък аз се страхувах, че ще ме разпитвате как съм стигнала до този живот. А вие сте тактичен човек, просто удивително. Другите смятат, че трябва да ме посъжаляват, разбирате ли? А това е по-лошо… Ето и сега не се решавате да ме питате за японеца. Деликатност, интелигентност — толкова ги ценя в един мъж.
Стана от креслото и отиде до една изящна масичка, като всичко в спалнята й, и извади една визитна картичка. После ми я подаде.
Това бяха данните на японеца. Макар още да не е факт, че е стреляно от неговата стая. Просто аз щях да стрелям оттам. На мястото на убиеца. А той като по-умен от мен, може би е постъпил по друг начин. Всичко е възможно, нали така?
Сякаш продължавах задочния ни спор с Грязнов, който сега се намираше в Барнаул. А оттам няма ни вест, ни кост.
Изглежда, също спори по телепатичен начин с мен. Във всеки случай така е по-евтино, отколкото по междуградския телефон.
— Искам да се разделим доволни един от друг. — Тя погледна часовника. — Да ви бъде толкова хубаво, както и на мен.
Погледнах я крадешком. Май не се шегува. Страхувах се да се огледам в огледалото срещу мен, за да не видя прошарените си косми на гърдите и плешивините, които като стрелите върху картата на Генералния щаб се стремят да се съединят някъде в района на темето ми.
— И какво ви липсва, за да бъдете напълно щастлив? — Тя се усмихна, изглежда, почувства страховете и съмненията ми. — Само че честно. Като пред поп.
— Ти май бързаш за някъде? — попитах аз.
— Да — каза тя със съжаление. — Трябва да се срещна с едно момиче. Съученички сме. Наскоро се разведе. Мъжът й беше военен. Такова интересно момче, а тя се разведе. И се събра с не знам кого си. А каква двойка бяха. Всички й завиждахме. Мъжът й безследно изчезнал в Чечня, представяте ли си? Като научил всичко, и изчезнал…
— Случва се — казах аз. — За пълното щастие не ми стигат петстотин долара. За да изкупя един куршум. Без него съм като без ръце. Попаднал е при лоши хора и те искат точно толкова. Дълго е за разказване.
Тя ме изслуша сериозно. После стана и извади от чантичката си точно толкова долара.
— Нямах предвид това! — притиснах ръце към косматите си гърди. — Не ме разбра правилно!