— Вземи — каза тя настоятелно. — Иначе ще се обидя.
— Но това е смешно! — възкликнах аз. — Аз трябваше да ви платя, а не вие на мен.
Тя ме погледна оскърбено.
— Не вземате пари от жени с моята професия? — попита тя. — И затова минахте на „вие“?
— Нищо подобно! — Вдигнах двете си ръце и се предадох. — Трудно ми е да бъда на „ти“ с хора, които ми говорят на „вие“.
— Вземи! — Тя ми подаде пет портрета на Бенджамин Франклин. — Иначе ще се обидя.
Част втора
Сивите кардинали
1.
Премиер-министърът на една южна страна се изкачваше бавно по стълбичката на самолета след телохранителя си, който вече застана до очарователната стюардеса на вратата на салона. Тя приличаше по нещо на Светлана, макар да бе брюнетка… (Сега сравнявам всички жени само с нея.)
Тя се поотмести, за да направи път на едрия като планина цивилен полицай, но той се забави, обърна се някак странно назад към шефа си, после падна точно върху него, а всички, които стояха на стълбичката, се изтърколиха надолу. Тези кадри от телевизионната хроника обиколиха световните, екрани.
— Е, какво забеляза? — попита Меркулов.
— А… — влязох в час. — Какво забелязах? Според мен краката й са някак… антиислямски, така бих определил. Прекалено дълги.
— Въпрос на гледна точка — подсмихна се Костя. — Друго нищо ли?
— Не ми говори с гатанки — отговорих. — И този ли да е мой клиент? Стреля в премиера, а улучва телохранителя? Със сигурност не е нашият. Нашият нямаше да сбърка.
— Ами този не сбърка. Куршумът е попаднал в основата на черепа. Да не мислиш, че е случайно?
— Слушай! — ядосах се накрая. — Само не ми стоварвай и това убийство! Дотук са ми дошли моите — и посочих с длан гърлото си. — Да не би да са мислили за мен, да са ме търсили? Като знаят фамилното ми име, да го вземат мътните? Да не са решили, че предайте ми са били еничари?
— Не се увличай — възпря ме Костя. — Лично моя молба. Не ти ли е интересно? Мигар не искаш да зърнеш заключението от балистичната експертиза?
И той разтвори на бюрото ми копие на акта за експертизата, написано на английски. Усмихнах се кисело.
— Оперативно работите, Константин Дмитриевич. Човек не може да се мери с вас. А аз не мога да получа куршума от братска Украйна. Няма кого да изпратя там. На мен лично не ми се ходи…
А в този случай — показаха убийството по телевизията и ето — експертизата е на бюрото ми.
— Пълно сходство с куршума, убил банкера Салуцки — заяви Костя тържествено. — Едно към едно. Същите индивидуални особености на нарезите по цевта. Същите драскотини по куршумите. Разбираш ли? Това е втора винтовка „Драгунов“!
Изглежда, беше изключително щастлив заради мен. Грязнов, който се губеше някъде из Алтайския край, бе посрамен.
Аз бях доволен: появи се съществено доказателство! Какво, вече отпада ли необходимостта да откупувам куршума от националистите? Може да възнамеряват да го правят музеен експонат. Сега имат нужда от мъченик на движението си.
Но те също имат нужда от ядене и пиене. А във витрината на къщата музей на убития могат да сложат всякакъв куршум. Кой ще вземе да проверява?
Ах, този идиотски навик да мисля от името на другите! Така можеш да забравиш кой си…
— Друго ми обясни — казах аз. — Понеже вече се забелязват някои закономерности, я ми разтълкувай защо този гастрольор гърми всякакви второстепенни герои? Да беше гътнал направо премиера — колко повече шум щеше да има. Кого убива? Дребните риби. Някакъв прессекретар, бандит, телохранител, координатор… е, и един банкер. Та за тях не плащат много! А той — с неговата изключителна точност — може да си докара стотици хиляди долара, без да се хаби за дреболии.
— Именно, именно. — Костя примижа. — Е, и?
— Какво е, и? — ядосах се аз. — Аз задавам въпроси! Тебе питам: какво става всъщност? Къде е неговият интерес като килър?
— Най-после! — Костя въздъхна. — Най-после правилен въпрос. Хайде, изясни за една седмица — и той си погледна часовника.
— Защо за една седмица?
— Такава е периодичността на убийствата. Виж календара. Едно убийство седмично. Или предпочиташ да почакаш да гътнат следващия?
— Честна дума, не бих искал да му преча. Погледни кого убива? И аз нямам нищо против някои…
— Не съм чувал такова нещо от теб — усмихна се Костя. — Но ако това са лични сметки, какво лошо са могли да му сторят всички взети заедно?