— Да не би да съм само аз?
Запътиха се към жилището му — пристройката до щаба.
Там тя се съблече делово, без да светва лампата.
— Глаша, не бързай да се събличаш. Днес нещо съм изморен.
Но тя вече припряно събличаше гимнастьорката му, после се залепи за гърдите му и го зацелува ненаситно.
— Какво да се бавим! Моят ей сегичка ще хукне да ме проверява. А пък иска отделна квартира! За нищо не си мръдва пръста. Ще си събуваш ли гащите?
Наистина, каква нощ, пълна с топлина, лунна светлина, птича песен и любов — най-различна любов.
След известно време замряха, после седнаха едновременно, притиснати един до друг. Запушиха…
— Твоят Колка може ли да провери?
— Сигурно вече е проверил… — Тя махна с ръка. — Да върви по дяволите. За мен е важно квартирата да е отделна, както си обещал. Пък той къде ще ходи.
— Не знам дали ще стане — въздъхна Серьожа и пак се изтегна по гръб.
— Какво значи „не знам дали ще стане“? — попита тя.
— Май няма да ти дам квартира в този блок — заключи Серьожа. — Ако може, в другия. Там вече непременно.
— Ама как? Нали обеща! Какви клетви се кълна!
— Чакай, Глаша, само без това.
— Без кое това? С какви очи ще погледна мъжа си? Аз да не съм ти някоя уличница?
— Не е там работата. Уличница, неуличница… Не си виждала през живота си вана. Ще вземеш да мариноваш вътре гъби за зимата!
— Това си е моя работа — тя изхлипа и размаза сълзите по бузите си, — зимнина ли ще правя или не.
— Именно. — Серьожа въздъхна и я погали по голите рамене. — А Тягунова не може без вана. Нейната кожа е нежна, свикнала с чистотата — каза той все по-замечтано, сякаш милваше онази, за която мисли.
— Браво бе! Хвърли й вече око. Кога успя… — Глаша преглъщаше сълзите си. — Какви животни сте… остави ме, не ме пипай! Върви да галиш жената на полковника! Или тази Тягунова! Само че ще се опариш с нея, Серьоженка, помни ми думата.
— Стига си ревала… Ще те чуят. Може твоят Коля да стои вече пред вратата и да слухти. Дали ще дам квартира или не…
— Нека слуша! Четвърта година се мъча с тоя глупак зад една завеса.
— Разглезих ви аз — врътна глава прапоршчик Горюнов. И какво получавам за благодарност? Само враждебност. Да вземем само блока, който скоро ще бъде готов. Който не получава квартира — край, става ми най-злият враг! Ако не строим — край теб пълно с приятели! Какво да ви правя? Ако не бях аз, щяхте да си живеете в общежитието и да се радвате на живота. А сега само заплахи.
— Как успяваш? — попита тя и избърса сълзите си.
— Всички това питат. Също и жената на полковника. Отговарям: за сметка на пълна информираност. Тоест знам всичко и за всички.
— Съвсем всичко? — пак попита тя, явно го предизвикваше да бъде откровен.
— Разбрах въпроса. — Серьожа се усмихна самодоволно. — Пак искаш да разбереш кой при кого ходи, докато мъжът му е наряд. Така ли е? Извинявай, не мога. Но за теб ще направя изключение. За да повярваш. Ето ти ме помоли да сложа твоя днес караул…
— Ти ми предложи! — възкликна Глаша. — Забрави ли вече?
— Ти нали се съгласи? Така. А знаеш ли какво помоли той — не знаеш. Нали?
— А, вече всички знаят… — Тя махна с ръка. — Пак да изпратиш Слава Потехин в командировка. А той, мръсникът, право при неговата Ирка.
— Минало — рече пренебрежително Серьожа. — Изоставаш от живота. А това носи опасни последици. Но само между нас. Иначе — край! Край на дружбата.
— Саша Болдирев! — Тя ахна. — И пак ли при неговата Томка?
— Обърни внимание, нищо не съм ти казвал. Само дадох пример за осведомеността си.
— Ще изпратиш ли Саша?
— А какво ми остава, щом ти идваш при мен и твоят знае? И Саша няма нищо против. Какво ми остава?
— Ето че не знаеш всичко. — Глаша пак изхлипа. — Не знаеш.
— Какво не зная? — Серьожа се усмихна и я прегърна ласкаво.
— Нима има нещо на този свят, за което да не съм добре осведомен?
— Не знаеш, че чеченците питат за теб, ония, дето продават до гарнизона. Не знаеш какви въпроси задават за теб и какви пари предлагат!
— И на теб ли предлагаха? — попита той след малка пауза.
— Не е важно — въздъхна тя.
— И взе ли?
— Ще видя как ще се реши въпросът ми с квартирата.
— А какво питат?