— Вече казах. Ще видя какво ще стане с квартирата.
— Можеш да бъдеш по-ясна. Какво питат? Какво искат?
— Глаша? — Изведнъж зад вратата се чу дрезгав мъжки глас.
— Марш у дома! Седнала да се пазари с него… Чу ли ме?
Тя трепна, притисна се неволно до Горюнов.
— Коля, а ти защо си напуснал караула? — извика Серьожа и притисна Глаша. — Неприятности ли искаш? Няма да сложа Болдирев наряд, ще видиш тогава! Ще има да ме молиш.
Глаша се обличаше бързо в тъмното. Щракаха копчета и ципове.
3.
Костя дойде да ме вземе в десет и половина, понеже в единайсет ни чакаха на съвещание при главния прокурор.
— Нещо ново? — попита той, като ме видя да се приготвям пред огледалото.
— Нищо — свих рамене и се постарах да завържа връзката си. — Нула!
Ирина следеше ревниво приготовленията ми, не издържа, плесна ме през ръцете и започна да ми връзва възела. Винаги го прави по-добре. А аз просто не мога в нейно присъствие. Нервнича и се ядосвам в очакване да ме плесне по ръцете. Когато подаде за развод, непременно ще разкажа на бракоразводния процес. Ще кажа — даваше воля на ръцете си. Макар че прави отлични възли. Заради което я търпях толкова години, граждани съдии.
— Няма ли новини от Слава? — попита Коля.
— Ни вест, ни кост — борех се аз с копчетата на ризата. — Запил се е с мечките.
— Завиждаш ли? — попита Ирина и пак ме плесна през ръцете, за да се справи с копчетата.
— Не е тази думата — казах аз. — По-добре аз да бях отишъл. Сега къде да го търся?
И точно тогава телефонът звънна, явно междуградски разговор. Спогледахме се. Мисля, вече казах, че между мен и Слава се установи телепатична връзка, използваме я, когато нямаме пари за междуградски разговори. Значи Слава Грязнов не е пропил всичко. Оставил си е за едно обаждане, като последния патрон за себе си.
Дръпнах слушалката. Ами ако не е той? Но днес, в сухото слънчево време, толкова нетипично за средата на ноември, телепатичният сигнал бе изключително силен. Не бях сбъркал.
— Къде се губиш? — викнах нетърпеливо. — Докладвай. Само по същество.
— Здрасти, Сашка! — до мен долетя неповторимият му хрипкав глас като след хубав махмурлук.
— Как върви работата?
— Върви при теб, при нас пълзи — отвърнах. — Намери ли нещо?
— Наложи се да пообиколя. Семейството му се преместило при майката на жена му, на сто и четирийсет километра оттук. Но намерих отпечатъци. Заснех няколко на дактилоскопична лента, ще донеса и няколко натурални. От бръснача, от огледалото… Чуваш ли?
Прекрасно! Спогледахме се с Костя. Не отиваме с празни ръце. Засега нямаме окончателен резултат. Но сме на път. В някоя графа на статистическия отчет шефовете ще сложат чавка. Това означава, че ще ни оставят на мира, ще имаме още малко време. Седмица-две. А през това време нашият убиец, ако не е свършил патроните, ще оправи още един-двама клиенти. Макар да е възможно те да си го заслужават.
— Кога пристигаш? — извиках в слушалката.
— Нямам пари за билет! — изръси той. — Трето денонощие живея на гарата. Храня се с подаяния.
Повярвах, но разбрах, че е пропил всичко.
— Изобщо не е това, което си мислиш. — Слава възрази горещо, след като отгатна мислите ми. — Наложи се да изкупувам предмети с отпечатъците на Прохоров. Изпрати поне нещо с телеграфен запис. Барнаул, централна поща, до поискване. Край, свършвам. — И затвори.
Погледнах към Костя.
— Константин Дмитриевич, кога ще свърши това? Нашите сътрудници са принудени самоотвержено да гладуват, да харчат за представителни разходи парите, които им се полагат за хранене, път и хотел.
— Защо, да не е поръчвал угощения с роднините на Прохоров? — измърмори Костя.
— Помисли! В Барнаул Слава живее от подаяния! И спи на гарата заедно с бездомниците — възкликнах аз.
Ирина изохка и затули с длан устата си.
— И Володя гладува в гостоприемната Украйна, защото ние, неговите началници, не сме се избавили от останките на развития социализъм — че може за всичко да се разчита на ентусиазма на широките маси! Този ентусиазъм свърши, така да знаете. Чудесно сте информиран по какъв начин се сдобих с ония петстотин долара, за да се разплатим с украинските фашисти за куршума, поразил помощника на техния вожд!
За малко да се издам. Ирина пак ахна, но вече не затули устата си.