— Капитан Холин — отговори Серьожа. — Изключителен идиот.
— Но защо й е? Не разбирам! — възмути се Ала.
Процесията се премести бавно покрай редицата. Жегата се усили, под маските се лееше пот. И не само пот. По панталона на едно войниче — ай, ай — се стече тънка струйка. Право в ботуша.
Аглая Степановна спря. Спряха и другите. Явно краката на войника трепереха от страх. Е какво, той ли е? — попитаха мълчаливо потните офицери. Но тя се усмихна лукаво.
— Не, не е той, сторило ми се е. — И продължи бързо нататък, без да гледа вече никого. Видя каквото искаше. А останалото не е ваша работа. Офицерите погледнаха с облекчение след нея. Май се размина без произшествия. Няма да има купон, тоест скандал.
Ала и Серьожа също гледаха, надвесени от прозореца. Раменете им се докосваха. Той погледна под вежди към нея. В това време на плаца правеха развод. Взводът на лейтенант Тягунов тръгна на полеви занятия в пълно въоръжение.
— Не знам дали да й съчувствам, или…
— … да я поздравиш — промърмори Серьожа. — Щеше да си умре стара мома. Разбира се, поздрави я.
— Тук всички сте мръднали — разсърди се тя. — Става ми страшно. Какво гледаш?
— Влизам в ролята си. — Серьожа повдигна рамене. — Защо, не може ли? Мъжът ти забранява?
— Не му е до мен. Загрижен е за бойната и политическата подготовка. Но той е войник до мозъка на костите. Това му е в кръвта. Ами ти какво правиш тук с твоя глас?
— То пък един глас. — Той махна с ръка. — Да беше ме чула в столицата. Учех в консерваторията, близо до теб. А си повредих гласа тук, на студа…
— Какво говориш? — изуми се тя. — Ти — в консерваторията? А как се озова тук?
Той пак махна с ръка. Какво да си спомня. И разказа без желание:
— Влюбих се в една професорска дъщеря. Тя забременя от пръв поглед. А татенцето ми заби слаб в книжката. Изгониха ме още от първи курс.
— Дали съм те виждала там? — Тя присви очи. — Не си спомням.
— Затова пък аз те помня — каза той сериозно. — Гледаше всички отвисоко. Кого ще видиш? Имаше такива поклонници. Караха те с вносни коли.
— Вярно, имах… — тъжно се съгласи. — Къде ли са?
— И кой вятър те довя тука?
Те се погледнаха в очите.
— Светът е малък — рече Ала. — Как се озовах тук? Влюбих се! Така внезапно, силно и безогледно. Такова момче и толкова мъжествено, целеустремено, иска да става маршал, не какъв да е. И аз хлътнах. Ти казваш за дъщерята на професора. В такъв случай моят Тягунов щеше да сметне, че е длъжен да се ожени. Чувство за дълг. Ти не можеш го разбра.
— Къде ти… — Той махна с ръка. — А от пръв поглед се вижда, че никога няма да стане маршал. Трябват други качества.
— Колкото и да е странно, не е кариерист — въздъхна тя. — Нещата не стоят така. Иска над него да има колкото може по-малко маразматици. Като вашия „бащица“…
— Че какво „бащицата“? — Горюнов се обиди заради началството. — На кого пречи да живее? Ще послужи твоят Тягунов и ще стигне до извода: колкото по-малко маразматици има над теб, толкова повече са идиотите под теб. Като Холин. Върви, че кажи кое е по-лошото.
Тя го наблюдаваше с интерес. Той схвана погледа й посвоему. Приближи, погледна я, без да мигне. Тя го предупреждава:
— Да ги нямаме такива… Веднага да се разберем. Чу ли? Добре, тукашните дами са те разглезили. Но аз съм свикнала да бъда глезена.
Седна на перваза, замаха красивите си крака, от които той не можеше да откъсне очи.
— И все пак, Горюнов, какво чакаш тук? С твоите способности…
— Значи има какво… — промърмори недоволно той.
— Ох, не ми говори! — Тя врътна глава. — Решил си да съблазниш старата женена жена? Решил си да изиграеш ролята на неразбрания и самотен горделивец? Хайде без тия! Мисля, че днес в този пек вече няма да можем да репетираме. По-добре да отидем да се изкъпем. Такива места има тук, такава красива река. Виж как гонят по плаца бедните момчета. Не им ли е жал?
— И мен са ме гонили, но нямаше кой да ме съжали.
— Чуй на фона на каква варварска музика маршируват! Можеш да пукнеш! Тук някъде видях…
И зарови из плочите. Серьожа стоеше над нея и жадно разглеждаше златистите къдрици на шията й.
— Ето! — Ала извади стара плоча, издуха прахоляка. Намигна дяволито, сложи я на грамофона и го пусна на най-силно. Зазвуча прочутият победен марш.
Огледаха я. Офицерите, които провеждаха строевите занятия, сякаш бяха недоволни, но войниците — напротив, те като че ли се събудиха и започнаха дружно и отчетливо да бият крак, като се равняваха по прозореца.