— Не се ли познавате? — попита той и също стана. — Моята братовчедка Роза Лвовна. А този симпатичен младеж е моят нов познат Турецки, Разказвал съм ти вече.
Тя дойде при него и му пошушна нещо високо, но неразбрано.
— Да, да, ще си ходи, вече свършихме разговора си. Наистина, има още един детайл, ако позволите? — Той ме погледна въпросително.
Свих рамене. Като ще е детайл, детайл да е.
— Само че съвсем между нас. — И той понижи глас.
— Да изляза ли? — попита строго братовчедката.
— В никакъв случай! Ти — това съм аз. — Той притисна ръце на гърдите си. — Каквото не трябва да знам аз, никога няма да научиш и ти. Та там е станало нещо между младия Тягунов и Серьожа, към когото, имате право, изпитвам някаква симпатия, и аз не мога да си я обясня. Нещо като любовен триъгълник. Накратко, Паша Тягунов имал много очарователна жена, впрочем тя е жива, но в един прекрасен момент избягала със Серьожа. Да, да, не се учудвайте, аз също много се учудих, когато чух. Но сега тя… Мисля Ала се казва, нали? — Той се обърна към братовчедка си, която продължаваше да стои в същата позиция и да държи подноса. — Остави го за малко, скъпа, ръцете ти треперят — рече загрижено банкерът, но не изяви желание да й помогне.
— Ако оставя подноса, разговорът ви ще продължи още час — каза тя сурово.
Той ме погледна виновно, едва забележимо посочи с очи: вещица, не знам как я търпя.
— Пее в театър „Станиславски“ — започна изведнъж Роза Лвовна. — Върнала си е моминската фамилия. Има сума поклонници. Обича да ходи из нощните барове. А мъжът й, Пашенка, беше такова славно момче! Но потъна в тази проклета Чечня. Това ли искахте да чуете? — попита ме тя. — Защото Боря винаги започва отдалеч и не знае как да стигне до същността. — И вече към него: — Сядай да ядеш!
Тя тракна подноса на бюрото и излезе от кабинета, без да се оглежда.
Аз се поклоних и излязох през другата врата. Като слизах надолу, изведнъж помислих, че днес Саврански почти не присвиваше очите си, докато ме гледаше.
Сигурно още миналия път е успял да разгледа каквото е искал. И, изглежда, е останал доволен от видяното.
Можех да нарека напълно плодотворно посещението си при банкера Саврански. И дори нещо повече. Появи се някаква певица Ала, носеща някога фамилията на мъжа си, тоест Тягунова. Пък и разсъжденията на Саврански не могат да се нарекат безинтересни. Но е трудно да се каже какво отношение има този Меланчук към нашите столични помощници, референти и консултанти. Или телохранителят на турския премиер. Макар че, казват, бил доверено лице на шефа си. Пак нещо не се връзва.
Не ми е ясна идеологията на килъра. В името на какво убива? И какво или кой стои зад това? Знам, че е стопроцентов цинизъм, но ми е интересно кого ще застреля след два дена, ако спази графика си.
Последното убийство не прибави много нова информация към вече известното. Не е ясно откъде е стрелял, понеже никой не можа да си спомни накъде е бил обърнат с гръб загиналият в момента на изстрела.
Ясно, че е стреляно някъде отдалеч и отгоре. Но откъде точно?
И като че ли напоследък вече не сменя оръжието. Това е втората винтовка. Сигурно предполага, че са направени съответните балистични експертизи и няма смисъл да сменя оръжието. Ако не намери нова винтовка…
Май пак започвам да говоря глупости. Значи трябва да престана да мисля за това. А за какво? Или за кого?
Дали да не звънна на Светлана? Неловко ще е, след като ми даде петстотинте долара. Но поне се появи повод. По-рано нямаше, сега се появи.
Погледнах си часовника. Ако спазва дневния си режим, както преди, сега, в два и нещо след пладне, й е време да става.
Така и стана. Отговори, но не веднага.
— Альо… — каза тя с полудетски глас, от който сърцето ми замря.
— Александър Борисович се обажда — казах полугласно, защото се опасявах, че Лара може да подслушва разговора ни.
— Здравейте! — зарадва се тя. — Защо никак не ми се обаждате? Обиден ли сте ми?
Господи… Да съм обиден. И това за най-поетичната изневяра, която някога съм преживявал.
— Нямаше повод — признах.
— А сега се появи? — попита тя лукаво.
— Да. Първо, благодарен съм ви за вашата… помощ за правозащитните ни органи.