— Какво говорите, такава дреболия! Старая се на всички да помагам. Особено на бедните. Карат ми се, особено мама, но не мога да мина безучастно. Разбирате ли? Като видя дете да държи кутия с надпис „Искам да ям“, не мога да устоя. Нали живея в пълно благополучие, животът ми е успешен, да, да, разбирам, че всички мислят друго. Но нали и вие така мислите, вярно ли е?
— Какво говорите… — измърморих аз.
— Но аз чувствам. Дори по гласа ви. Размишлявах, когато си тръгнахте. Хората нямат представа колко ми е приятно, че им доставям наслада или радост. Толкова са малко в живота им! Но как да им обясниш, че може това да ми е призванието? Никой не иска да ме разбира. Не знам защо мама е убедена, че ще остана сама и никога няма да имам деца. А мнозина ми предлагат да се оженят за мен… Но вие не ми предложихте.
— Е, аз някак… Все пак имам семейство. Макар да сте най-хубавото нещо на света.
— Освен това — пак минахте на „вие“. Защото не сме се виждали отдавна ли? — поинтересува се тя.
— Сигурно. — Не знаех какво да кажа. Пак се почувствах неловко. Може ли да се говори с такава жена по някакви служебни въпроси?
— Вие… ти ми разказва за твоята приятелка, на която съпругът изчезнал безследно в Чечня — започнах аз. — Помниш ли?
— Ами да, Ала Светлова. Разбира се, че помня. Когато се появяваме двете, мъжете падат. Между другото, тя ме покани днес на премиера. Нали пее в театър „Станиславски“, не съм ли споменавала?
Светът е малък. Никога не знаеш къде ще намериш и къде ще изгубиш. Тази най-прекрасна от прекрасните ми помогна веднъж, както никой друг. И ето че пак е готова да помогне.
— Каня и вас — продължи Светлана, — билетът ми е за двама. Ще дойдете ли? Ще ви пусне ли жена ви?
Какво можех да отговоря? Че да седиш до нея, е все едно да цъфнеш гол-голеничък на площада? Където всички те сочат с пръст: този глупак се е осмелил да се покаже в нейната компания, представяте ли си? Но щом днес всичко се нарежда от само себе си, не си струва да отказвам.
Възнамерявах да попитам Светлана за приятелката й, да поговоря с нея, да чуя гласа й — нищо повече, но късметът сам се пъха в ръцете ми. Струва ли си да му давам гръб?
— Само че ще бъда заета след театъра — каза тя. — Ще ви изоставя след спектакъла. Едва ще успея да стигна до „Метропол“. Имам среща там. Чувате ли ме?
Но защо ми разказва лични неща? Така делово и просто. За да не се забравям? Може и така да е… Но днес аз също не мога. Костя иска да ме води при главния прокурор, за да съобщя информацията по делото. Макар че, вече казах — просто чакаме кога ще гръмнат следващия. Малко ме е грижа за тези доклади, нямам нищо ново. Нека Костя се оправя сам. Днес имам среща. Необходимостта, пред която са се прекланяли дори боговете, по израза на древните, ме принуждава днес да се срещна с богиня.
Нужна ми е допълнителна информация за Горюнов, когото, да си призная, изпуснах.
— Разбрахме се — завърших, — къде и в колко?
После звъннах на Меркулов.
— Върви сам — казах, — днес не мога. Днес имам среща. Трябва да ходя на премиера.
— Къде ще ходиш? — попита строго. — При премиера ли?
— На премиера в оперния театър „Станиславски“. Сигурно го знаеш, близо до оперетата.
— Откога започна да се интересуваш от опера?
— Не мога да я търпя! — възкликнах сърдито. — Но днес се налага. Там ще се срещна с човек, който знае нещо за Горюнов. А какво да кажа на главния? Нали нямам нищо ново за него.
— Прав си — въздъхна той. — Седмицата почти мина, а още не е застрелял никого по известния ни начин.
— Чакаме! — казах. — Така че няма никаква полза от ходенето ни при главния. А тук се очертава полезна информация. Ще се справиш без мен.
— Ще се постарая — отвърна сухо и затвори.
Обиди ли се, какво стана? Телефонът винаги издава интонацията и настроението. Сигурно съм му се сторил възбуден, нетърпелив и непреклонен. На вратата се показа Лара.
— Ще ходиш ли някъде днес? — попита тя.
— Ще ходя — въздъхнах.
Сега ще трябва да се отчитам и пред тази инстанция. После за моята културна проява интуитивно ще научи жена ми. Няма да задава въпроси. Ще поставя домашни задачи. Да отида в аптеката, в магазина, да купя два хляба и нещо за чая…
— Влез и затвори вратата — казах на Лара. — От тази страна, от тази.
Прегърнах я през раменете. Съвсем колегиално. Макар да не съм против да бъде по друг начин. А и тя примижа в очакване.