Затова поведението на един мъж, който се изпречи на пътя ни, ми се стори странно. Не се стараеше като другите да попадне пред погледа й, напротив, обърна се, дори прекалено бързо и се отдръпна встрани.
Това ми се стори странно. Строен, висок, млад… От какво се изплаши? Че тя ще го забележи? Ще го познае? Сега се обърнах аз, за да го разгледам. Стори ми се някак познат. Видях отново лицето му за част от секундата, не повече, когато се извърна отдалеч към нас, за да изчезне веднага зад гърбовете на пристигащите зрители.
— Познахте ли някого? — попита Светлана, защото сега аз въртях шия, не гледах нея, както нормалните мъже, а в друга посока.
— Сигурно съм се припознал — отвърнах, като я гледах. Сега да ме видеха моите роднини, познати, началници и колеги. Интересно кого от изброените най-малко бих искал да видя? Разбира се, че началството. То не прощава такива работи. Излиза, че той, началникът, трябва да ходи на театър със законната си съпруга, а този — с млада красавица, след като е оставил жена си вкъщи? Пред жена ми по-лесно ще се оправдая, отколкото пред тях.
Все пак кого видях? Явно нито един от гореспоменатите. Това не ми е за първи път. Ту съм гледал фоторобота на предполагаемия убиец и никак не си спомням на кого ми прилича, ту съм видял някакъв младеж, по-точно мъж, и също ровя из паметта си, без да се надявам вече на нещо. Склероза ли е това, или само нейното начало?
В такива минути мислено си припомням телефоните на познати, които знам наизуст. Това успокоява, защото си ги спомням без грешка. Трябва да се вярва на паметта. Щом си записвам някой телефон, вече не мога да си го спомня. Ако съм се постарал да запомня, благодарната за доверието памет услужливо ми го напомня.
По-зле съм със зрителната памет. Вече за втори път не мога да си спомня къде съм виждал това лице…
На първия ред на партера — къде другаде седят такива важни личности като нас със Светлана — малко се поуспокоих и дори се поотпуснах, като затворих очи. Хубаво се размишлява на фона на приятна музика. Добре съм се подредил тази вечер. Другите, както казах, в кишата, в лошото време гонят убиеца на няколко значителни държавни лица и гледат фоторобота, а аз блаженствам тук, слушам си Доницети до една прекрасна като сън жена, която мога да докосна всеки момент, за да се убедя, че не е сън.
Мисля, че разбрах причината за безпокойството си. Фотороботът. Този тип по нещо напомня за него… Мнозина в залата напомнят фоторобота — млади, стройни, с правилни черти на лицето. Всички ли да подозирам? Така можеш да превъртиш. Вече започва да ми се привижда. При това младежът е с друга прическа и с малки мустачки. Тоест не че не прилича, а се държи странно. Първо, като видя Светлана, се обърна. И какво? Може да е женомразец. Не, по-скоро не искаше да го познаят. Това е по-близо до истината. Второ, дошъл самичък на оперната премиера. Аз не отивам сам, ако ще да ме позлатят!
А може да се е криел от мен, а не от Светлана? Надигнах се, огледах се с надеждата да го видя още веднъж. Само че как да го видя? Море от лица. Зашъткаха ми и аз седнах послушно.
Светлана ме погледна внимателно:
— Нещо не е наред ли?
Свих рамене, за да се успокоя. Виновна е моята дяволска работа. Готов съм да подозирам всички наред.
И тогава на сцената се появи нейната позната, същата онази Ала. Разнесоха се аплодисменти. И аз заплясках вежливо. Още повече че ми напомняше по нещо седналата до мен Светлана. Същата стойка, същата одухотвореност. Макар характерът на заниманията явно да е друг. Мислех, че не може да има нищо общо между една оперна прима и валутна проститутка, а то!
Понякога ми се струва, че Светлана се занимава с благотворителност от съжаление към нас, мъжете. А ние, стари пръчове, за благодарност й лепим унищожаващи етикети. Древните гърци са разбирали тези работи. Великият Перикъл се е оженил за хетерата Аспазия, на която се покланяли най-добрите хора… Сега почти не виждах какво става на сцената. Сякаш гледах през водната глъбина. Сигурно това е прекрасно. Струваше си само да погледна седящата до мен Светлана.
— Не ви ли харесва? Не ви ли е добре? — попита загрижено тя, когато музиката най-сетне стихна и завесата падна, закривайки сцената.
— Трябва да изляза — извиних се аз, като станах и се заоглеждах.
Вече ми бе все едно как изглеждам и какво тя мисли за мен. Сигурно в този момент приличам на ловджийска хрътка, усетила плячката и заемаща стойка.