— Ама ти откри ли го? — Слава радостно се озъби. Ето кой истински се радва заради мен. Макар преди това да си бърше краката с версиите ми, които невинаги заслужават подобно отношение.
— Това трябва да се отбележи! — Слава възбудено потриваше ръце.
Трябва да се отбележи. Макар и за да се разширят съдовете му Погледнах Меркулов. Той сви леко рамене. Сиреч правете каквото искате. Намигнах на Слава, който без да каже нито дума, с помощта на универсалния си шперц извади от моя сейф скритата от миналия път половин бутилка коняк.
Заместник-главният прокурор наблюдаваше взлома с подчертано спокойствие. Знаеше прекрасно: това не са безобразия в името на работата, а заради нея. В добре възбудено състояние Грязнов получава озарение и догадките му вървят като на конвейер.
— Това ли е синът на генерала? — възкликна той, като прекъсна печалния ми разказ как в ръцете ми е попаднало шалчето, да го вземат дяволите, и прочутото шише от кока-кола.
— Кой е син на генерала? — уморено попита Костя, макар да изпи с нас за компания съвсем мъничко. Колкото един напръстник. — За Горюнов ли говориш?
— Не! — възрази Слава темпераментно. — Как не разбирате — този, който е избягал! Затова ти се е сторил познат, защото видя снимката му в неговото лично досие! Забрави ли? — Той ме потупа фамилиарно по рамото.
Гледах го и мигах. Току-що двамата с Костя, а преди малко с Ала Светлова отхвърлихме с негодувание такава възможност. А сега Слава отново ни пробутва някаква съмнителна версия… Малко ли версии се провалиха, спукаха се беззвучно, като сапунени мехури?
— Но ти виж снимката му — не преставаше Грязнов. — Покажи фоторобота на баща му или на бившата жена! Показа ли го?
— Засега не — отвърнах. — Според мен стига сме се занимавали с него? — попитах Меркулов.
— Ето ти обяснението защо е отишъл на опера! — Слава замаха с ръце. — Все пак жена му пее. Може ли бившият мъж поне отдалеч да погледне бившата си жена, която продължава да обича?
Има ли такова право? И затова е отменил стрелбите през този ден. А пък утре, ще видите, ще се заеме със старото!
Ние притихнахме. И тримата. Според мен Слава се изплаши от това, което току-що издрънка. По-точно предрече.
Костя стана.
— Бутилката ще почака — каза той категорично. — Хайде да отидем още сега да видим онзи блок, в който според разказа на таксиджията се е скрил. И ако наистина…
Спомних си досието му, постарах се да си спомня снимката, която видях в него. Сега, естествено, ми се струва, че прилича на фоторобота. Щом съм си внушил. Снимката няма да ни избяга. Още утре ще сверим. А сега трябва да погледнем онази кооперация, Костя е прав.
Седяхме в колата, с която долетя Грязнов, и мълчахме, преживявайки събитията от днешния ден. Получи се като във войнишкия виц, ако изпуснем цинизмите, ще остане — отначало нищо, нищо, а после една хуубава…
След час пристигнахме пред кооперацията. Погледнах тъжно тази грамада с хиляди светещи прозорци. Слава се подсмихна.
— Няма нужда да обикаляме из апартаментите! — Той махна с ръка. — Ще отидем да погледнем дали има двор с два изхода. И дали има пожарна стълба от покрива? Или мислите, че е по-глупав от вас? Тази кооперация е отвличаща маневра. Та той е служил в Чечня! Ами да!
Ние с Костя си замълчахме. При нас дойде Володя Фрязин заедно с две момчета с радиостанция. Премръзнали като шушулки. Володя направо тракаше със зъби. Пак се сетих за майка му. Току-що спаси сина си от простуда, а тези дебелокожи началници пак натириха момчето й на студа и влагата.
— Поне да беше се облякъл по-дебело — подметнах на Володя, колкото да кажа нещо. — Защо не наблюдавате поне от колата.
— Оттам не се вижда всичко — възрази той.
— Ще има ли смяна? — попита едно от момчетата на Грязнов.
— Откъде? — въздъхна Грязнов. — „Трал“ още не е отменена. Питайте началника — той кимна към Меркулов — ще отмени ли акцията и ще престане ли да ви простудява.
— Обърни се към министъра си — тросна се Костя. — Никога не взема от дума… Добре де, до утре всички сте свободни. Обектът вече знае, че го следят. И няма да се покаже току-така.
— От тази кооперация е голям кеф да стреляш по банкери и пресаташета — рече Слава. — Ей от онази капандура.
Погледнахме натам, където показваше. Наистина, по-добро място не може да се измисли. Огромна гола поляна отделяше блока от шосето. Нататък покрай шосето са елитните блокове. Излиза някой главен да се разходи с породистото си куче… И изведнъж пада. Докато се разтичат да видят откъде е изстрелът, къде е „Бърза помощ“, къде е милицията… и влакът, сиреч снайперистът, заминал, няма следи.