Всичко започна с Доусън и Бет.
— Кити?
Затаих дъх, щом чух гласа му. Наведох глава и бавно се озърнах.
Всичко свършваше с мен и Деймън.
Стоеше на пътеката и гледаше със светнали очи. Гърдите му се повдигаха бързо като моите.
— Кити — повтори той.
Стъпи на площадката, а аз потъвах в нереалното. Отстъпих назад към гладката скала. Затворих очи и видях мама — не беше със сини очи, а с лешникови, а когато си поех въздух, от гърлото ми се изтръгна ридание. Видях Етан в кухнята у нас, а после и на верандата у Деймън, когато го срещнах за първи път. Видях Блейк и неговата безгрижна, прелестна усмивка, която криеше толкова много тайни. Видях Кариса, за която никога нямаше да чуя вече, а сетне видях безброй лица, чиито имена не знаех.
— Кити — опита Деймън отново и аз отворих очи. Видях го. — Какво ще правим?
Ние. Не ти. Ние.
— Не знам — признах шепнешком. — Помислих… Исках да избягам от ужаса долу.
— Разбирам те.
Така ли? Отстъпих още крачка назад, без да откъсвам поглед от него. Беше очевидно. Аз не се саморазрушавах. Седнах. Или по-скоро, тупнах на земята. След време си спомних нещо странно.
— Това… това е легендата за Сноубърд.
Той ме изгледа тревожно, сякаш се боеше, че наистина съм си изгубила ума.
— Какво каза?
— Историята, която ми разказа. — Обърнах се и погледнах над гребена на хълма. Мускулите ме боляха. Бях много, много уморена. — Прилича на легендата за принцеса Сноубърд.
Деймън мъчеше.
— Тя се изкачила на тези скали и само един смел воин я следвал неотлъчно до края. — Навлажних устни и се опитах да поема дълбоко дъх. — Разказа ми я, когато бяхме на разходка, преди да видим мечката. — Погледнах го — беше спокоен. — Ти ми каза… нещо за най-изумителните хора и за онова, което се крие в тях. — Замълчах и се замислих. — Каза го красиво.
Той се приближи и спря пред мен. Клекна, очите му искряха.
— Спомням си. Казах ти: най-красивите хора, чиято красота си съперничи само със сърцето им, са хората, които не си дават сметка за това. Или нещо подобно.
— Така беше. — Кимнах.
Той се усмихна.
— За теб говорех тогава. Тези думи бяха предназначени за теб.
Погледнах очите му и преглътнах. Мъчително.
— Нямаше представа колко си красива. Май и сега не знаеш колко красиво е онова, което се крие в теб. — Той внимателно протегна ръка и я сложи между гърдите ми. — Това е най-красивото нещо на света. Душата ти.
Очите ми се насълзиха; въздъхнах с облекчение, защото думите му… ме преобразиха. Аз не бях убиец. Не бях луда. Бях изтощена, а Деймън ме харесваше, харесваше и душата ми.
— Благодаря.
Той ме прегърна.
— Не бива да ми благодариш, това е истината.
— Този път поне не ти се смях.
— Да, все пак е утешително. — В гласа му се долавяше смях. — О, Кити…
От скалата виждахме как плътна, тъмна маса от облаци се носи по небето и гаси звездичките, само дето облаците не бяха облаци и гаснещите светлинки не бяха звезди. Деймън подпря брадичка на главата ми и ме погали по гърба. Усетих позната топлина.
— Всичко свърши.
Облегнах се на него и затворих очи. Да, всичко свърши.
Деймън
Струва ми се, че през цялата нощ не мигнах. Може и да съм дремнал, но не помня. Помня само, че лежах до Кити и я гледах.
Тя се бе сгушила до мен, отпуснала глава на ръката ми. Бяхме у дома и преди да заспи, бе облякла една от ризите ми, която не бях обличал. Беше й доста голяма и рамото й бе съблазнително разголено.
Беше пленително. Галех я нежно през цялото време; тя се сгушваше в мен, притиснала тяло до моето.
Тревожех се за нея.
Когато разбра какво се е случило с майка й, се държа мъжки; бе дръзка, сърцата, уби Етан и стана свидетел на люта битка. Да, беше уплашена и побягна. Но запази самообладание, когато по-късно арумианците връхлетяха като ураган колонията и с незначителни загуби потеглиха към Северна Вирджиния.
По-късно вечерта разбрахме, че арумианците са си устроили пир с нахлулите луксианци; тя се радваше с всички, които празнуваха победата и края на това безумие. Не ни остана време да поговорим, да я утеша. Можех само да я прегръщам, докато заспи. Но не беше недостатъчно.
Скърбях за загубата и болката й от една ненужна и жестока смърт. Остана без семейство. Ракът бе погубил баща й, а моята раса — майка й. За щастие, последните й думи, преди да заспи, бяха обичам те. Любовта й към мен бе непокътната и това ме опияняваше. Съжалявах, задето не я опазих от рискованото начинание, но както обикновено се случва, не можех да върна времето назад. Просто трябваше да се науча да приемам изпитанията и да ги преодолявам заедно с нея.