— Искам дом, в който семейството ми да бъде в безопасност. Само ние можем да осигурим това. Нашата раса е на първо място.
Роланд наклони глава, без да ме изпуска от очи.
— Така е. Скоро ще получиш сигурен дом за семейството си. Той вече се гради.
Искаше ми се да попитам как точно се гради, защото досега бях видял само разруха и масови убийства.
Напрегнато мълчание се възцари помежду ни, а после той махна с ръка към вратата.
— Върви да свършиш онова, от което се нуждаеш, но, моля те, не мятай Сади по стените. Може да ми свърши работа и не искам да се лиша от нея.
Не бях от хората, дето гледат зъбите на харизан кон, затова се обърнах и тръгнах към вратата.
— О, Деймън!
По дяволите. Спрях и го погледнах.
Проклетата усмивка пак бе цъфнала на лицето му — същата, с която се обърна към обществеността по местния телевизионен канал. Беше казал на града, или на онова, което бе останало от него, че всичко ще бъде наред, че човечеството ще победи и още куп безсмислици, които прозвучаха достоверно от устата му.
— Не ме карай да съжалявам, че не отнех живота ти в сечището, защото ако се окажеш trataaie — премина той на родния ни език, — не от мен ще се страхуваш, а от senitraaie. И не само ще загубиш семейството си, но онова момиченце горе ще умре от бавна и мъчителна смърт, а нейният ужас ще бъде последното нещо, което очите ти ще зърнат. Inteliaaie?
Изпънал гръб, кимнах отново.
— Не съм предател и отговарям само пред водача ни. Разбирам.
— Добре — рече той. Вдигна ръка и сграбчи едно дистанционно. — Помни. И не убивай Сади.
С това враждебно предупреждение бях освободен. Напуснах кабинета и докато излизах от преддверието, едва не налетях на сестра ми. Ди ме хвана здраво за ръката и заби нокти в кожата ми.
— Какво, по дяволите, мислеше?
— А ти не трябваше ли да му занесеш нещо за хапване?
Очите й светнаха.
— Можеше да те убие, за това че я защитаваш.
Вгледах се в нея за миг, потърсих нещо в очите й, каквото и да е, но нищо не открих. Внимателно отместих ръката й.
— Нямам време за това.
— Деймън.
Обърнах й гръб, прекосих хола и хукнах нагоре, като взимах по две стъпала наведнъж. Когато стигнах втората площадка, вече чувах виковете, които идваха от третия етаж.
Боже!
Нещо горе се разби на парчета и аз полетях светкавично натам. За по-малко от секунда стигнах до последната врата на третия етаж. Блъснах я и огледах стаята, докато се чудех как ще се стърпя да не запратя Сади нанякъде.
Вътре нямаше никого, но през стаята сякаш току-що бе профучало торнадо. Маслиненозеленото кресло бе прекатурено, а едното от дървените му крачета бе счупено. Белите завеси бяха смъкнати от корнизите. Мръсни и окървавени, възглавниците се въргаляха навсякъде по пода.
В долната част на леглото бе захвърлена скъсаната риза, с която тя беше облечена, моята риза. Какво, за бога, се бе случило тук?
Стрелнах поглед към вратата на банята — отвътре се чу звук, като че нечие тяло се беше блъснало в нея, а сетне отекна и пронизителен вик.
Отворих вратата с ритник и се заковах на място. Банята беше просторна, от онези, в които ваната и душът са отделно, но тази тук бе виждала и по-добри дни. Огледалото над двойната мивка бе счупено. Множество шишета бяха разпилени по пода, който бе покрит с бяла пяна.
Широко разкрачила крака, Кити стоеше пред огромната вана. Разрошената й коса се спускаше край зачервеното й лице, а сивите й очи бълваха огън. От носа й се стичаше струйка кръв. В ръката си стискаше парче стъкло.
Беше само по сутиен и джинси — бял сутиен на жълти маргаритки. Гърдите й се повдигаха от възмущение и гняв.
По всичко личеше, че Сади е придала на хигиената съвсем нови измерения.
Плъзнах поглед натам — тя стоеше на няколко крачки от нея и дишаше тежко. Бялата й риза бе разкъсана. Копчетата бяха изхвръкнали. Фризираната й коса като че бе минала през ураган. Но едно беше прекрасно!
По лицето на Сади имаше дълбоки синкавочервени следи от нокти. Тревожно голяма гордост се разля на вълнички в мен.
Котето имаше нокти, и то какви!
— Тя не играе по правилата — изпухтя намусено Сади. — Затова се заех да я сложа в ред.
— Аз пък съм се заела да ти изтръгна сърцето, кучко!
Въпреки цялата бъркотия в живота ни, се усмихнах.