Той ме дари с изпепеляваща целувка, която ме накара да забравя какво обсъждахме и къде се намирахме. Целувките му имаха магическа сила.
— Нямах възможност да ти кажа. — Той мушна малкия си пръст под презрамката и леко я измести настрани. — Помниш, нали? Нашествието е повсеместно.
— Да. Нашествието. — Притворих очи, докато докосваше с устни рамото ми. Стомахът ми се сви на топка. — Бет не е добре. Не знам дали е нормално. Точно… точно затова отидохме до супермаркета. За да й купим необходимото.
— Арчър не биваше да те пуска навън. — Внезапно Деймън вдигна глава и се ослуша. Зениците му светнаха като диаманти. — Някой идва.
Застинах в ръцете му, сърцето ми заседна в гърлото.
Той се обърна към мен. Обхвана лицето ми с дланите си, целуна ме още веднъж и подразни сетивата ми с такава бързина и ярост, че когато се отдели от мен, изхлипах.
— Дръж се така, сякаш си ми ядосана. Удари ме.
Вгледах се изумена в него — още не можех да се опомня след последната му целувка.
— Моля?
Изведнъж се озовах по гръб, опасно близо до счупените стъкла. Деймън се надвеси над мен, хвана ме за китките, притисна ги в пода и мушна крак между моите. Гърдите ми се свиха.
— Какво, за…?
Той се наведе до ухото ми и прошепна:
— Представи си, че съм Сади.
Ако наистина си представех, че е тя, ще трябваше да го убия.
Присвих очи. Вратата на банята се отвори и един луксианец — онзи, мълчаливият, застана на прага. Лицето ми пламна — отчасти защото бях разсъблечена, отчасти заради начина, по който изглеждахме в този момент.
— Всичко наред ли е тук? — попита мъжът по странен, мелодичен начин.
— Реших да се усамотя с нея — отвърна Деймън, а на мен дъхът ми секна от промяната в гласа му. Отново говореше пренебрежително и самодоволно, нещо, което ме вбесяваше и у мен напираше желание да го сритам в топките.
Над главата на Деймън видях как луксианецът поклати глава.
— Май не върви добре.
— Ами… — Деймън се ухили. — По-лесно щеше да е, ако тя не беше толкова разстроена. Нали така? — попита ме той. — Но ще се оправя. Харесва ми как се опитва да се бори с мен.
— Да се опитвам ли? — изревах и свих пръсти. — Ще те накарам…
— Шшшт — лениво каза той. Сетне се наведе светкавично, така че луксианецът да види какво прави, и ме захапа за ухото. Стиснах зъби, за да не извикам и да не го прасна между краката.
Но по-късно щях да му го върна.
Деймън демонстративно ме огледа, като че бях шведска маса с безброй блюда, а после извърна очи към мъжа.
— Ще ни извиниш ли? Или смяташ да гледаш?
По лицето на луксианеца проблесна искрица интерес, от който стомахът ми се преобърна.
— Колкото и да е изкусително, ще трябва да пропусна. Този път.
О, гадост. Освободих единия си крак и забих пета в крака на Деймън, задето бе повел разговора в тази посока.
— Ох! — извика той и ме стрелна с очи.
Ухилих се, задоволство се разля в мен.
— Роланд просто искаше да се увери, че всичко е наред — рече луксианецът, оглеждайки части от тялото ми, които предпочитах да не вижда.
Деймън се премести и ме прикри.
— Това ли е всичко?
— Не — беше отговорът. — Роланд иска да присъстваш на пресконференцията утре. Иска да доведеш и момичето.
Пресконференция? Да ме доведе? О… тръпки ме полазиха. Това никак не ми харесваше.
Деймън се подсмихна.
— Ще бъде забавно.
Луксианецът се поколеба, после кимна. Изгледа ме отново продължително и излезе от банята.
— Забавлявай се.
Никой от нас не помръдна и не проговори, след като луксианецът си тръгна. Едва тогава Деймън ме погледна.
Поех си дълбоко въздух.
— Не ми харесва какво ще става утре.
— Нито пък на мен.
Навлажних устни.
— Дали Роланд се е досетил, че се преструваш?
— Не. — Деймън бе твърдо убеден. — Внимавах много.
— Тогава какво според теб са намислили?
Той поклати глава и няколко черни къдрици се спуснаха над веждите му.
— Преди няколко часа той направи запис на обръщението си към пресата. Престори се, че е кметът…
Деймън замълча, пусна китките ми и се изправи, загледан някъде отвъд. Май и двамата мислехме едно и също. Седнах и обвих ръце около кръста си. Той ме погледна и очите ни се срещнаха.