— Може би се представя за кмета, за да… — За да вземе властта отвътре. — Ами ако има и други като него? Луксианци, които са приели образите на известни, важни личности?
Деймън изруга тихо и прокара ръце през косата си.
— Трябваше веднага да се досетя. Аз, естествено, видях, че той се представя за кмета, но не се замислих повече. Те рядко убиват хора, без да ги асимилират. Целят се в определен тип. Една и съща възрастова група. Хора, които са достатъчно възрастни и имат…
— Семейства — прошепнах аз. А това би било дори по-лошо от асимилирането на хора с власт, защото ако луксианците се престореха на майки, бащи и учители, щяха да бъдат навсякъде и никой не би могъл да ги спре, дори и да има свидетели на случващото се. Говореше се, че луксианците присвояват тела, но това нямаше да спре огромното им начинание.
Погледнах Деймън.
От десетилетия, даже повече, луксианците живееха на планетата, а никой не знаеше.
— Телевизорът в стаята работи ли? — попитах.
— Мисля, че да.
— Май ще трябва да го включим.
Деймън ми помогна да стана и леко разтри ръцете ми, за да ме стопли.
— Вземи си душ, в това време ще ти намеря някакви дрехи.
Хвърлих поглед към вратата и се поколебах. Повдигна ми се при мисълта, че трябва да се съблека гола, докато наоколо се разхождат луксианци.
Деймън се наведе и ме целуна по устните.
— Няма да пусна никого. В безопасност си.
В безопасност си.
Горях от нетърпение никога вече да не чувам тези думи. Затворих очи, повдигнах се на пръсти и го целунах нежно.
— Добре.
Той ме взе в обятията си, после се отправи към вратата. Спря, обърна се и плъзна поглед по тялото ми.
— Кити?
— Да?
Очите му бяха красиви, ясни, блестящи. Настъпи мълчание.
— Обичам те.
Седма глава
Кейти
Влязох в стаята, увита с кърпа. Деймън седеше на леглото, беше пуснал телевизора.
Присви очи и ме огледа от мократа ми коса до върха на вече чистите ми крака.
— Ехо — каза, сякаш забрави, че дават новини по един от световните канали. Не бях гледала новини, откакто излязох от бунгалото.
— Ела тук. — Протегна ръка.
Стаята изглеждаше, както преди да влезем тук със Сади. Единствено завесите и столът бяха останали на пода. Чаршафите и завивките бяха на мястото си.
Хванах кърпата за възела и с леки стъпки отидох до леглото. Понечих да седна до него, но той обви ръка около кръста ми и ме взе в скута си. В стаята беше хладно, но топлината от тялото му незабавно премина в мен. Деймън беше като електрическо одеяло.
На екрана говорителят гледаше сериозно в камерата и говореше. Най-отгоре течеше предаване на живо от Лос Анджелис. Кадрите, заснети явно от хеликоптер, който кръжеше над бедстващия град, показваха димящи сгради, задръствания по най-големите магистрали и улици, пълни с народ. Положението не вещаеше нищо добро. След това на малкия екран вдясно тръгна предаване на живо от Ню Йорк със същата информация.
— Според някои източници първоначалното нападение е започнало в Лас Вегас. Опитваме се да получим потвърждение на изявлението. — Умората бе сложила своя отпечатък на лицето на говорителя, усещаше се и в тона му. — Мнозина вече смятат, че метеоритният дъжд отпреди три дни всъщност не е… — Той прочисти гърлото си и явно положи усилие да произнесе следващите думи. — Всъщност това са били извънземни, атакували нашата планета.
— Май се притесни при думата „извънземни“ — сухо подхвърли Деймън.
Кимнах. Мъжът като че не успяваше да повярва, че току-що е изрекъл това по националната телевизия. Той хвърли поглед на листовете пред себе си и поклати глава.
— Все още очакваме доктор Капур да ни съобщи подробности относно… анатомията на случващото се и вероятността за заключителната част на инвазията, но засега знаем, че след периода на затишие — мъжът погледна в екрана с изопнато лице — е започнала стратегическа, планирана атака в големите градове по света. Няма конкретни данни, но очакваме в тези райони и близките градове броят на жертвите да бъде значителен.
Потреперих от ужас. Въпреки че бях, каквото бях, и през изминалата година пред очите ми се разиграха много събития, случващото се бе с такива мащаби, че не можех да го проумея. Не само моят свят се бе променил. Светът на всички хора беше друг.