Деймън ме притисна до себе си, докато следеше новините. Не каза нищо, защото това бе един от онези мигове, когато липсваха точните думи, за да опишат чувствата и на двама ни.
Мъжът по телевизията стисна листовете хартия и продължи.
— Знаем, че атаките срещу градовете са продължили няколко часа, но след това… тази извънземна форма на живот не е била забелязана никъде.
Хвърлих поглед към Деймън и видях как на лицето му потрепна мускул. Предполагах защо никой не бе видял луксианците. Те вече не бяха в собствените си тела.
— Освен това дочухме за едно много опасно и смущаващо явление. Думите не ми достигат да го опиша, но ако все още не сте гледали този запис, предупреждавам ви, че той не е подходящ за деца. — Мъжът погледна встрани и кимна. — Този материал ни бе изпратен от зрител в околностите на Маями, Флорида. Смятаме, че кадрите са заснети с телефон по време на нападенията вчера.
На екрана вдясно се появи нестабилна картина, която след миг изпълни целия екран. Гледах с широко отворени очи.
Личеше, че който и да снимаше, се бе скрил зад кола, преобърната на една страна. Един ярко светещ луксианец приближи спокойно към мъж на около двадесет години. Движенията на луксианеца бяха плавни, сякаш бе направен от вода. Той приклещи младежа до изоставен градски автобус. На лицето на нещастника се изписа ужас, луксианецът се хвърли напред и допря ярко искрящата си ръка в гърдите му.
Знаех какво ще последва.
— О, мили боже! О, боже! — повтаряше безспир човекът, който снимаше, а в това време луксианецът бързо асимилира ДНК-то на жертвата си и прие външния му вид. От момчето остана само суха, набръчкана обвивка.
Картината започна да подскача още повече и стана ясно, че човекът тича с всички сили по-далеч от онова, което бе видял.
Когато записът свърши, говорителят сякаш се бе състарил с десет години.
— Все още очакваме пресконференцията на президента на САЩ, но междувременно се заговори, че много правителствени лица ще дадат изявления в обсадените градове по-късно през деня.
— Как го правят? — попитах аз.
Деймън веднага разбра какво го питам.
— Когато тримата пристигнахме, бяхме прибрани от хората на Дедал и започна асимилацията ни… — той плъзна пръсти по ръцете ми и хвана студените ми длани. — За известно време ни оставиха при един човек. Отне ни месеци наред, но когато накрая преминахме в човешки образ, ние притежавахме неговите характеристики — тъмната коса, цвета на кожата, чертите на лицето. Той беше нещо като заместител, но доколкото знам, не го убихме. Щом с Матю и семейство Томпсън се изнесохме, повече не го видяхме.
Деймън никога не бе навлизал в такива подробности. Опитах се да си представя как трите извънземни деца асимилират човек в продължение на няколко месеца. Как, за бога, Дедал са накарали някого доброволно да участва в това начинание?
— Значи тези луксианци правят същото като вас, но много бързо?
Той кимна.
— Те правят точно онова, на което ни учеха. — Той се наведе и ме целуна. — Много странно. Те знаят прекалено много за същества, които не са били тук, но има и куп неща, които не знаят. Някой или нещо е работило за тях оттук.
— Сади?
Той повдигна вежди.
— Нямах предвид само нея, но не си ли забелязал? Тя не се движи и не говори като останалите луксианци — обясних аз. — Държи се по-скоро като човек. Мисля, че е живяла тук.
Лицето на Деймън помръкна.
— Не съм забелязал, но се старая да стоя настрани от нея. Доста е докачлива.
У мен пламна гняв.
— Никак не я харесвам.
— Знам. — Той ме целуна по бузата и нежно ме премести на леглото. Станах, но се олюлях и Деймън ме изгледа загрижено. — Трябва да си починеш. Остават няколко часа до изгрев-слънце и до началото на пресконференцията.
Скръстих ръце над кърпата.
— Той защо иска и ние да присъстваме?
— Не знам, нямам обяснение. Роланд казва, че не може да ме разгадае, но и аз не мога да го разгадая. — Деймън се пресегна зад гърба си и взе една дълга риза. — Успях да намеря само това, ще ти послужи вместо пижама.
Ризата беше мъжка и аз се постарах да не мисля откъде се е взела. Взех я и я навлякох през главата си. Свалих кърпата, а ризата стигна почти до коленете ми.