— Ще остана при теб. — Той стана и хвърли поглед към вратата. — Мисля, че няма да събудя подозрения.
Естествено, след като всички смятаха, че с Деймън се скъсваме от чукане. Страните ми пламнаха, при все че беше глупаво да се чувствам неудобно, но ми се струваше, че луксианците гледат на мен само като на негова собственост.
Тази мисъл ме накара да се почувствам зле в собствената си кожа и ми се повдигна. Деймън отиде да провери вратата и прозорците, макар и двамата да знаехме, че е безсмислено да ги залоства. Сетне изключи телевизора и след миг леглото зад мен хлътна под тежестта му. Уви ръка около кръста ми и ме притегли до себе си. Приглади косата ми зад ухото, дъхът му затопли слепоочието ми. Докосна леко кожата ми с устни и аз затворих очи.
— Изпадали сме и в по-лошо положение — прошепна ми. — Ще се измъкнем на всяка цена.
Но дали наистина беше така? Когато хората на Дедал бяха по петите ни, поне знаехме, че ни искат живи. Живи, за да вършим ужасни неща, но това все пак беше по-добре. Колкото до луксианците, дълбоко в себе си бях убедена, че пет пари не дават дали ще осъмнем живи утре.
Деймън също знаеше това.
— Трябва да се измъкнем оттук. — Загледах се в тъмнината. — Утре, когато ни изведат от къщата, ще имаме идеална възможност да го сторим.
Деймън не отвърна и след минута-две аз стиснах очи. Утре беше единственият ни шанс да се измъкнем, но на пътя ни имаше огромна пречка, едно същество, което щеше да направи бягството ни невъзможно.
И това беше Ди.
Деймън
Доусън стоеше като на тръни, както аз се чувствах, докато дебнех пред стаята, в която спеше Кити. Не се изненадах, че е дошъл при мен в ранните часове на утрото, когато повечето луксианци спяха, спокойни, че никой няма да им навреди.
Открай време хората ме смятаха за арогантен, но, ей богу, тези луксианци от нищо не се бояха.
Още първата сутрин с Доусън обсъдихме как да ги елиминираме, докато спят, щом разбрахме, че те напълно изключват нощем, но трябваше да сме нащрек. Нямаше проблем да премахнем неколцина, но в къщата имаше двайсетина луксианци, а освен това щяхме да рискуваме не само собствения си живот.
— Как е тя? — тихо попита Доусън и посочи вратата.
— Най-сетне заспа. — Облегнах се на стената, като държах под око дъното на коридора. На този етаж не спеше никой, даже и Ди, но все пак бях готов да реагирам.
— Съжалявам. Тя разбира защо, нали? — Доусън прокара ръка през косата си и лицето му помръкна. — Аз й дължа всичко и…
— Разбира. — Въздъхнах. — А знаеш ли защо е отишла с Арчър в супермаркета? За да купят разни неща за Бет.
Кръвта се оттегли от лицето му.
— Бет е повръщала, чувствала се е зле и не знам дали това е нормално или не. — Спомних си онези дяволски деца в Зона 51, но моментът не беше подходящ да питам Доусън дали знае за тях и да го плаша допълнително. — И Кити не знае.
Той стисна очи и изпъшка.
— Знам, че не може да тръгнем без Ди, но…
Питах се обаче дали Доусън може да изкара дълго без Бет — момичето, което обичаше, момичето, което носеше детето му в утробата си? Момичето, което сега повече от всякога се нуждаеше от него?
А колко можех да чакам аз?
Преди появата на Кити, бях готов да стоя тук неотлъчно, за да открия кой ръководи луксианците и как планира решителната офанзива, защото знаех, че Кити е в безопасност с Люк и Арчър. Ужасявах се, че не съм до нея, това ме докарваше до лудост и дори не можех да си мисля за нея от страх, че ще уловят мислите ми.
А сега?
Да вървят по дяволите луксианците.
Да върви по дяволите човечеството.
Исках да измъкна Кити оттук. Всяка клетка от съществото ми жадуваше да я държа под крилото си, да се грижа за нея, макар да знаех, че тя може да се справи и сама, но въпреки това исках да я изведа от това зловещо място. По дяволите, щях дори да я увия във фолио с въздушни мехурчета, ако това не беше прекалено неудобно, но имах ужасния навик да пукам проклетите неща, докато не остане нито едно.
Исках да я измъкна, но не можех. Как да потеглим без Ди? Трябваше да я изтръгнем от влиянието, което луксианците имаха над нея, но никой от нас не знаеше къде е вълшебният ключ. А и къде щяхме да избягаме с Кити? Какво бъдеще очакваше Доусън, Бетани и… тяхното дете?
Нямах отговор.
След като казах на Доусън за проблемите на Бет, тъмни сенки се появиха под очите му и се питах дали не трябваше да си мълча по въпроса.