С изключение на мен по време на полета всички мълчаха. Пък и бездруго нищо не се чуваше, освен ако не се долепиш до ухото на другия. Монотонното бръмчене на хеликоптера минаваше през телата ни и имах усещането, че съм попаднал в стоманен барабан.
Не знам колко време останахме във въздуха. Може би беше минал час, час и нещо, когато хеликоптерът се наклони на една страна и аз бях убеден, че в тази минута Кити започна тихо да се моли. При всеки друг случай щях да се разсмея, но умората се бе пропила във всяка клетка на тялото ми.
Какво ни чакаше? Дали щяха да ни държат под ключ като в затвор? Нанси отвори очи, приглади черните си панталони и аз реших, че тя няма да ни остави живи. Манията й да отглежда луксианци и хибриди, за да създаде съвършената раса, щеше да ни погуби. Имаше да урежда стари сметки с нас. В края на краищата бяхме избягали от лапите й, убивайки голям брой войници и имахме пръст в разрушаването на цял град, като се бяхме разкрили още преди пристигането на луксианците.
Дявол да го вземе, кой знае дали ние не бяхме причината луксианците да дойдат точно в този момент.
Но пък от друга страна, ако искаше да ни убие, лесно щеше да свърши тази работа на пътя извън Кьор Д’Алейн. С една дума, нямах представа какво си е наумила.
Хеликоптерът кацна и вратите незабавно се отвориха. Кити се отдръпна от мен и аз зърнах за първи път местността, в която се намирахме — висока телена ограда, а отвъд нея, в далечината — сива планинска верига. Скалистите планини може би?
Единият войник слезе и ни махна да го последваме. Пръв мина Доусън, после Кити. Държахме я помежду си, а щом стъпих на земята, я улових за ръка. Огледах се по-обстойно и онова, което видях, не ми хареса.
Личеше, че се намираме в огромна военна база, която се простираше докъдето поглед стига. Безкрайни редици от бункери, самолети, танкове и други солидни препятствия пред изготвянето на план за бягство. Малко по-напред имаше широка и висока сграда под формата на буквата и.
И безчет войници.
Някои носеха камуфлажни дрехи. Други — черни униформи като войниците на пътя. Имах усещането, че са от спецчастите.
— Добре дошли във военновъздушната база „Малмстрьом“ — рече Нанси и мина наперено край нас. Докато вървяхме покрай редиците военни, очаквах да й отдадат чест, но това не стана. — Базата е блокирана. Никой не може да припари нито вътре, нито вън от нея, в това число и луксианците.
Впих поглед в гърба й.
Божичко, тази жена имаше точен мерник в главата си. Не само заради онова, което бе сторила на Кити, на брат ми, на Бет и на всяко друго живо същество, до което извратените й ръце се бяха докоснали.
Отнемането на нечий живот не ме възбуждаше, дори на същество като нея. Но проклет да съм, ако не чаках с нетърпение мига, в който щях десетократно да й върна за всичко.
— Защо ни доведе тук? — попита Доусън.
Нанси продължи да върви с отмерена крачка.
— Базата е оборудвана така, че да се справи с вашата раса.
Това означаваше, че тук има оникс и диаманти, които се използваха като оръжие, а също и куп други приятни неща, които Дедал бяха изобретили през годините.
— Това не е отговор на въпроса ми — отвърна Доусън.
Нанси спря пред двойна стоманена врата. Явно нямаше да влезем през главния вход. Извърна се, погледна към нас и за първи път, откакто я познавах, прочетох нещо в черните й очи, което не бях виждал дотогава.
Прочетох страх.
Какво, по…?
Металът изстърга, стоманените врати се отвориха широко и откриха ярко осветен тунел, насред който стоеше човек с ръце, пъхнати в джобовете на изтъркани, скъсани джинси.
Кити се отдръпна изненадана и се блъсна в мен.
— Време беше да се появите, момчета. Бях започнал да се отегчавам. — Люк се заклати на токовете на ботушите си и се ухили от ухо до ухо. — Но май си изпуснала един от тях, Нанси.
Нанси застина и пое дълбоко дъх през ноздрите си.
— Ди избяга с луксианците. Тя е под техен контрол.
Усмивката изчезна от лицето му.