— Пфу, лоша работа.
„Лоша работа“ беше меко казано и аз не знаех какво да мисля. Поклатих глава и го изгледах продължително.
— Какво, за бога, става тук, Люк?
Той повдигна вежди.
— Какво ще кажеш първо да ми благодариш. А? Нали все пак аз ви измъкнах задниците от онази каша? Много ми се иска да си получа благодарностите. Може би дори и прегръдка? Чувствам, че се нуждая от прегръдка.
— Къде е Бет? — Доусън пристъпи напред, сякаш забравил присъствието на Нанси. Но и с нищо не показваше то да го тревожи. — Моля те кажи ми, че не е…
— Успокой се — отвърна Люк и извади ръце от джобовете си. — Бет е добре. Всъщност и тя е тук. Сигурен съм, че някой от тези услужливи… хора — той посочи войниците с камуфлажни дрехи пред вратите, — които и аз не знам с какво се занимават, ще те заведат при нея.
Доусън понечи да се обърне, но един от войниците излезе напред. Протегнах ръка и я сложих на рамото му.
— Чакай малко — пресякох пътя му, преди да е хукнал слепешката. — А ти какво, по дяволите, търсиш тук с нея, Люк?
Люк се усмихна отново.
— Всичко е ток и жица, Деймън. Няма нужда да се перчиш. Тук си в безопасност. Нанси няма да ни създава проблеми. Нали, Нанси? — попита я той. Тя бе стиснала устни и имаше вид на човек, на когото са заврели нещо в задника.
Тя не отговори, но това не ме успокои, дори и да беше потвърдила, нямаше да й повярвам. Стоях неподвижно. Кейти също, но Доусън беше готов да хукне като маратонец.
Люк въздъхна и вдигна ръка.
— Вижте, това не е капан, нито тест или учение. Арчър също е тук и ни чака, а аз горя от желание всичко да ви обясня, но не тук на входа. Освен това малко преди да се появите, намерих пакет „Лънчабълс“, така че ще си направя закуска от бисквитки с шунка и сирене.
Аз го изгледах с ококорени очи.
— Какво?
— Вътре има и „Орео“ — отвърна той. — Просто са страхотни.
— Боже, това момче имаше такъв потенциал — измърмори Нанси под нос.
Люк обърна към нея виолетовите си очи и изрече едва чуто:
— А ти наистина ми лазиш по нервите и съвсем скоро ще ми прикипи. Не вярвам да искаш това да се случи, нали?
Майчице мила, жената пребледня като платно. Хвърлих поглед към Кити, за да проверя дали и тя е забелязала, и широко отворените й очи потвърдиха това.
Все още се колебаех.
— „Лънчабълс“ вървят със сок „Капри Сън“ — добави Люк. — Плодов пунш. „Лънчабълс“ са наистина страхотни.
Боже, каквото и решение да вземех отсега нататък, риск винаги щеше да има, защото не знаех какво да очаквам от Люк. И едва ли някой знаеше. Но положението беше такова, че нямахме кой знае какъв избор.
Погледнах Люк.
— Ако ни прецакаш, кълна се в…
— Господ Исус и Светия дух, че ще ме убиеш или нещо от този род — прекъсна ме той. — Разбрах. И при все че не изглеждам много уплашен, да знаеш, уплашен съм. Е, деца, какво ще кажете да се размърдаме?
Поех си дъх и пуснах рамото на Доусън. Войникът го изчака. Нанси отстъпи встрани, за да им направи място да минат. Тази работа не ми харесваше, но Доусън мислеше само за едно — за Бетани. Изобщо не се обърна назад.
Точно като Ди.
Мисълта за сестра ми се стовари като камък на плещите ми, отново въздъхнах и потърсих ръката на Кити. Тя преплете пръсти в моите.
— Добре — казах. — Да вървим.
Люк скръсти ръце и се завъртя на пети. Тръгнахме по тунела и завихме надясно, а Доусън се бе отправил в другата посока. Военната база ми напомняше на Зона 51. Просторни коридори. Множество заключени врати. Странен мирис на антисептици.
В някои отношения беше по-добре, отколкото сред луксианците. Поне тук познавахме врага.
Люк бутна с коляно една двойна врата и я подпря. Нанси влезе след него и както каза, в единия край на масата го чакаше „Лънчабълс“. В другия край, вдигнал крака и сключил ръце зад врата си, седеше Арчър.
Вратата зад нас се затвори и освен Нанси, никой друг не влезе. Тогава усетих, че има нещо необичайно в цялата работа. Някога тя винаги се движеше с антураж.
— Ти си жив и здрав — рече задъхано Кити, пусна ръката ми и накуцвайки, заобиколи масата. — Толкова се тревожех за теб.
Арчър свали от масата дългите си крака и се надигна. Само след миг взе Кити в прегръдките си.
— Казах ти да останеш в бунгалото, но ти — не, не ме послуша. — Той ми хвърли поглед над главата й. — Казах й да остане, наистина.