Люк се нацупи.
— А аз защо не получих прегръдка?
Никой не му обърна внимание.
— Съжалявам. — Гласът й бе приглушен. — Трябваше да те послушам.
— Разбирам. Но дявол те взел, момиче, нещата можеха да не свършат толкова добре. Можеше да се оплескат и тогава кой щеше да ме заведе в „Олив Гардън“, за да опитам чудните им франзели?
Кити се засмя, но глухо, сподавено.
Стоях на мястото си и си казвах, че раздразнението, което нахлуваше в мен, се дължи на объркване, а не на ревност. Категорично не беше ревност, защото Арчър с нищо не ме превъзхождаше.
Но трябваше ли да я прегръща толкова дълго? И толкова силно? Хайде стига де.
Арчър втренчи в мен виолетовите си очи. — Да, да, трябва.
Свъсих вежди. — Все така не те харесвам.
Той се ухили, отдръпна се и взе един стол.
— Кити, май всеки момент ще се строполиш на земята. Защо не седнеш?
Тя се отпусна на металния стол. Наистина изглеждаше изтощена.
— Момчета, какво става? Какво търсите тук с нея?
Арчър седна и отново ме погледна.
— Къде е Ди?
Тръгнах към Кити, а напрежението в стаята нарасна. Лицето на Арчър се изопна, безпокойство се четеше в очите му.
— Тя… — поклатих глава, без да знам как да обясня случилото се с нея.
Той стисна ръце.
— Тя не е… не е мъртва, нали?
— Не — отвърна Кити. — Но вече не е същата. Сега играе за противниковия отбор.
Арчър зяпна, но се облегна назад безмълвно. Нямах представа какво знаят за станалото, но не можех да разисквам каквото и да било, преди да разбера какво се случва тук.
Обърнах се към Люк и видях да слага парченца сирене и шунка на една солена бисквитка.
— Какво става?
— Занапред Нанси ще бъде добро момиче — каза той и побутна сиренцето в средата.
Тя седеше до Люк и имаше вид на човек, който тръпне да изпотроши всичко наоколо. Погледът й срещна моя.
— Повярвай ми, ако имах избор, всички щяхте да сте мъртви.
Люк цъкна тихо с език.
— Това не беше никак хубаво.
Нищо не разбирах. Люк задъвка закуската си, а аз се наведох напред.
— Какво те спира да ни убиеш?
— Да кажем, че всеки си има ахилесова пета и аз открих нейната. — Люк се зае да приготвя нова бисквитка. — Грозна работа. Даже и на мен не ми се искаше да падам толкова ниско. Но какво да се прави.
Това никак не ни осветли по въпроса.
Кити се приближи към мен.
— Как така се озовахте тук заедно?
— Успях да се прибера в бунгалото. Разказах на Люк какво се случи в супермаркета и двамата решихме час по-скоро да бягаме — обясни Арчър. — Но така и не можахме да тръгнем, защото хората на Дедал цъфнаха.
Нанси сви устни.
— Нанси си помисли, че ни е спипала. — Люк сложи една бисквитка „Орео“ върху кракера с шунката и сиренето. Е, това вече беше гадно. — Но…
— Ти каза, че работиш по този проблем — рече Кити и хвърли поглед към смълчаната Нанси. — Търсеше начин да се справиш с Дедал. Да не би да си открил нещо?
— Аз съм човек с много връзки — рече Люк, докато дъвчеше тази гадост. — И го доказах, когато те разбиха вратата, а Нанси влезе триумфално като голяма клечка.
— Как? — попитах, наблюдавайки Нанси.
— Както казах, всеки си има ахилесова пета. Тази на Нанси е повече от очевидна. — Люк заби сламката в сокчето „Капри Сън“. — На този свят Нанси милее само за едно и заради него би хвърлила цялото си семейство под веригите на танк — стига да има семейство, защото съм сигурен, че тя се е излюпила от яйце. А именно — онези бебета основи.
— Бебета основи ли? — повторих аз.
— Мика? За тези ли говориш? — попита Кити.
— Да — кимна Люк.
— Смешна работа, но повечето хибриди и основи от онези, които дойдоха с нея, за да ви приберат, не са особено щастливи от отношението на Дедал към тях. — Арчър се усмихна, но без грам хумор. — Онези, които й бяха верни…
— Копелета — изсъска Нанси. — Знаеш ли колко време отнема да култивираш нещо, което да ти бъде предано, изпитано…?
— Нещо? — Кити повиши глас. — Виждаш ли, ето затова си на този хал. Хибридите и основите не са нещо. Те са живи, дишащи хора.
— Ти не разбираш. — Нанси изгледа Кити навъсено. — Ти никога не си създала нещо…