— В базата има цял град — осведоми ни Арчър. — Къщи, училище, магазини и дори поликлиника. Едно ниво по-нагоре има столова. Купих ви един-два пуловера. В шкафа са.
Деймън кимна, докато оглеждаше стаята. Погледът му се плъзна по монтирания на стената телевизор, вратата на банята, шкафа и металното бюро.
— Наистина ли сме в безопасност тук? — попитах и понечих да разреша косата си с пръсти.
— Не по-малко от всяко друго място в този момент. Но със сигурност е най-подходящото място за Бет, предвид състоянието й.
Да, медицинският център наблизо щеше да бъде от полза.
Деймън скръсти ръце на гърдите си.
— Люк наистина ли би убил онези деца?
— Люк е способен на всичко.
Седнах на леглото и изпънах крака, който ме болеше. Не можех да си представя как Люк ще извърши убийство. Не защото смятах, че не би го сторил, а защото не исках да повярвам, че би стигнал до такава крайност.
— А ще й върне ли децата? — попита Деймън. Арчър сви рамене.
— Както казах, Люк е способен на всичко, особено когато трябва да получи онова, което иска. За наш късмет ние му трябваме живи. — Арчър се отдръпна от рамката на вратата. — Имаме много неща за обсъждане. Ще се върна по-късно.
Понечи да тръгне, когато нещо изведнъж ме сепна.
— Стой. Ти донесе ли някои от вещите ни тук?
Той кимна.
— Донесох всичко, което ми се стори важно, включително и онези документи.
Онези документи. Отдъхнах си, а дори не бях разбрала кога съм затаила дъх. Брачните свидетелства и фалшивите лични карти. При все че на практика бракът ни не беше валиден, за мен и Деймън беше законен.
— Благодаря ти.
Той кимна и затвори вратата. Ослушах се да чуя превъртането на ключ и когато това не се случи, се отпуснах облекчена.
— Помисли си, че ще ни заключат, нали? — обърна се Деймън към мен.
Огледах красивото му лице, съзрях леките сенки под очите му.
— Не знам какво да мисля. Имам доверие на Арчър и Люк, но аз на много хора съм имала доверие, а накрая съм оставала излъгана. Дано не мислиш, че съм луда.
— Според мен доверието в друг човек ни прави малко луди.
Следях го с поглед, докато се движеше из стаята — спря пред шкафа и огледа какво има вътре, сетне отиде до писалището. Вдигна ръка и се почеса по главата. Всяка негова крачка беше изпълнена с напрежение.
Досещах се, че мисли за сестра си, и усетих болка в гърдите. Знаех колко е тежко да изгубиш някого, дори и да знаеш, че е жив. Не минаваше и час да не помисля за майка си.
— Ще си върнем Ди. Още не знам как, но ще си я върнем.
Той бавно отпусна ръка, но когато се обърна към мен, раменете му бяха все така напрегнати.
— Нима искаш да кажеш, че ако тук сме в безопасност, пак би тръгнала с мен към гнездото на пепелянките, за да измъкнем сестра ми?
— Нужно ли е изобщо да ми задаваш такъв въпрос? Знаеш, че бих го направила.
Деймън се приближи до мен.
— Не бих поискал от теб да се изложиш на опасност.
— За нищо на света няма да остана тук, ако ти тръгнеш да я търсиш.
Той се усмихна плахо, а аз се почудих как една негова усмивка може така силно да ми въздейства.
— Да, знам, пък и аз не бих те оставил тук. Където отивам аз, идваш и ти, и обратното. Няма да се отървеш от мен толкова лесно.
— Радвам се, че по този въпрос имаме съгласие. — До неотдавна Деймън се опитваше всячески да ме предпази от злото, но разбра, че няма да му позволя.
За първи път от дни насам бяхме заедно и можехме да разговаряме открито. Докато го наблюдавах, усетих, че и нещо друго, освен Ди занимава ума му. Но предвид проблемите, които се струпаха на главата му, нямаше смисъл да търся игла в копа сено.
— Какво има? — попитах го.
Погледите ни се срещнаха и аз въздъхнах на пресекулки. Смарагдовите му очи, с яркия си, неестествено зелен цвят, винаги ме омагьосваха. Деймън бе красив по особен начин, красотата му не беше само външна, а стигаше до дълбините на съществото му. Когато го срещнах за първи път, ми бе трудно да повярвам, че е така. Но сега го знаех със сигурност.
Той сведе гъстите си мигли.
— Мислех си за разкритията на Нанси — за серума… за нас.
— За това, че не сме свързани, както си мислехме?