— Да.
— Това е хубаво. — Той вдигна глава и аз се усмихнах. Струваше ми се — и просто не знаех какво друго да мисля, — че макар да не сме свързани в едно, това беше добра новина и не променя нищо между нас. — Не ме разбирай погрешно. Ядосана съм, задето Нанси ни излъга и изпробва върху мен нещо толкова опасно, но… какво толкова. Знам, че мога да сритам някой и друг задник, да призова силата на Извора, но ти си по-силен от мен. Аз съм по-слабата…
— Кити, ти не си слаба. Никога не си била — нито преди, нито след мутацията.
— Благодаря ти за тези думи, но знаеш какво искам да кажа. Да бъдем реалисти. Аз съм пречка, когато нещата опрат до бой. Мога да издържа известно време, преди да ми паднат батериите. С теб не е така.
— Разбирам. — Той отново мушна пръсти в косата си и се навъси. Огледах лицето му.
— Сега пък какво?
— Просто… — Деймън падна на колене пред мен, а веждите му се сключиха. Пресегна се и отпусна ръце на коленете ми. — Откакто осъзнах какво означава да те излекувам, никога не съм мислил, че ще посрещна и един ден без теб. Че трябва да се тревожа как ще живея, ако теб те няма. Не си падам по неща в стил „Ромео и Жулиета“, но сега, когато знам, че има и такава възможност, ужасно се страхувам, Кити.
Прогоних потока от сълзи и взех в длани лицето му. Едва наболата брада ме погъделичка по пръстите.
— И аз се страхувам да не те изгубя.
Той се приведе и опря челото си в моето.
— Знам, че това е добра новина и знам, че се държа глупаво. Би трябвало да се плаша повече от смъртта, отколкото от живота, но…
— Разбирам. — Затворих очи и притиснах устните си до неговите. — Май не бива да умираме в ръцете си.
Смехът на Деймън погали устните ми.
— Този план ми харесва.
— Ти ще закриляш мен — казах и сложих ръце на раменете му. — А аз — теб.
— Това е моята Кити — промълви той и ме погледна. — Като заговорихме за закрила — как се чувстваш?
— Уморена. Малко захар ще ми дойде добре. — По някаква причина захарта помагаше след използването на силата от Извора. Това винаги ми напомняше Хари Потър.
— Ще кажа на Арчър да ни донесе, щом се появи. — Деймън се изправи, покачи се на леглото и седна зад мен. — Но засега…
Хвана ме за кръста и ме притегли до себе си.
— Какво правиш? — Дъхът ми секна, когато плъзна ръка по бедрото ми.
Чувственият му смях отекна в мен.
— Може и да не ти се вярва, но не мисля за неприлични неща.
Погледнах го и повдигнах вежди.
Хитрата му усмивка направо разби сърцето ми.
— Добре де. През повечето време мисля за неща, от които ушите ти ще пламнат.
— А сега е изключение?
Той сви устни.
— Е, през цялото време, но в момента причината да те докосвам, е съвсем благоприлична.
— А-ха. — Отпуснах глава на рамото му. И тогава ме погали по бедрото. — Какво правиш?
— Грижа се за теб.
Топлината от пръстите му се разпростря по крака ми.
— Няма нужда. Това е само драскотина.
— По-скоро рана. Виждам, че накуцваш. Трябваше да я оправя още в хеликоптера, но внимавах да не се метнеш в пилотската кабина.
— Не се държах толкова зле. — Усмихнах се. — Но съм ти признателна. Боях се да не повърна върху теб.
— Радвам се, че ми се размина — сухо отвърна той.
Щом болката в крака ми отмина и остана само споменът за нея, аз понечих да се отдръпна, защото лечението до голяма степен отнемаше от силите му. Но вместо да ме пусне, Деймън ме вдигна на ръце и стана от леглото.
Извиках и се ококорих насреща му.
— Ух! Какви ги вършиш?
— Продължавам да се грижа за теб. — Той тръгна към банята със затворени очи, усмихвайки се дяволито. — И двамата имаме нужда от топла вода.
Точно така. Отново бях потънала в прах и засъхнала кръв, Деймън също.
Отведе ме в обширната баня и внимателно ме остави пред ваната, която също ми се видя огромна.
Деймън намали осветлението и размърда пръсти да се приближа. Направих крачка. Той се ухили.
— По-близо.
Още една.
— Вдигни ръце.
Щях да му кажа, че и сама мога да се съблека, но от вълнение си глътнах езика. Вдигнах ръце, той измъкна пуловера, който вече не ставаше за нищо, внимателно освободи косата ми и го хвърли на пода. Безмълвно разкопча копчето на панталоните и ги свали.