По-късно лежахме смълчани един до друг. Аз прокарах пръст по долната му устна, събирайки кураж да го попитам нещо, което исках да знам.
— Защо тръгна с тях, когато дойдоха?
Очите му бяха затворени, лицето — спокойно.
— Когато те излязоха от гората, аз долавях всичко, което си мислеха, всичко, за което мечтаеха. Същото се случи с Доусън и Ди. Връзката между нас се осъществи мигновено. И не можах да устоя. Жадувах да тръгна с тях. — Той замълча, отвори очи. Погледите ни се срещнаха. — Сякаш забравих земния живот, останаха само те. Те бяха всичко за мен.
Не можех да осмисля думите му.
— Сега чуваш ли ги?
— Не. Само като далечен тътен. — Пак замълча. — Случвало ми се е и друг път. Когато се съберат повече луксианци става трудно — като радиостанция, която приема съобщения от хиляди хора едновременно. Ето защо не обичах да стоя в колонията, там всички сме свързвани помежду си, сливаме се в едно същество — вече не си отделна личност и правиш неща, които не желаеш. Ти си част от цялото. Но преди те да пристигнат не знаех, че привличането може да е толкова силно.
— Но ти ги победи — напомних му аз, защото той говореше за себе си с горчивина.
— Заради чувствата ми към теб. Същото е и с Доусън, а явно и с останалите луксианци, които са свързани с човек, но Ди… — Не довърши, само поклати глава. — Те са различни от нас, толкова са студени. Не изпитват съчувствие. — Той въздъхна унило. — Не помня родителите си, но не вярвам да са били като тях. И ние не приличаме на тях, защото отраснахме сред хора. Липсата на състрадание ги прави опасни, Кити. Повече, отколкото предполагах.
Погладих с палец устните му, той извърна глава и целуна дланта ми.
— Все имат някаква слабост, както всичко във вселената.
Деймън хвана ръката ми и вплете пръсти в моите.
— Във всяка колония има старейшина, който я ръководи. Знам, че сред пристигналите има един, който е нещо като техен сержант. Пчелата майка в кошера. Премахването на тази личност няма да сложи край на нашествието, но ще отслаби силите им и властта, която имат над другите луксианци.
Като Ди.
— Знаеш ли коя е тази личност или къде се намира?
Усмихна се скептично.
— Не. Роланд го пазеше в тайна и сега разбирам защо. Заради Сади е предпочел да не споделя информацията. Проклетата Сади. Нямах представа, че е основа, но ми се струва, че не е единствената, която се преструва и се крие сред луксианците.
— Кой друг? — намръщих се аз.
— Не бях обърнал внимание на това, докато не тръгнах да те търся. Странното е, че все изпитвах недоверие към един луксианец. Имаше нещо гнило в него. Когато напуснах колонията, той каза безсмислени, смехотворни неща, които изобщо не разбирах, до момента, в който Арчър разкри, че е основа — за цвета на очите говоря. — Той се обърна по гръб и бавно въздъхна. — Етан Смит.
Трябваше ми секунда-две, за да си спомня кой беше той.
— Той не е ли старейшината на колонията у дома?
Деймън кимна.
— Очите му имат същия цвят като тези на Арчър и Люк.
— Мътните го взели — възкликнах аз. Седнах и скръстих крака. — Ако той е основа и ако основите са помогнали на луксианците да се доберат дотук, остава въпросът защо?
Деймън ме погледна.
— Въпросът на века, нали? Защо някои основи работят с луксианците?
Дванайсета глава
Деймън
Кити изглеждаше изтощена, сякаш главата й щеше да се пръсне.
Не можех да я виня. Съдбата ни подлагаше на тежки изпитания, имах чувството, че трябва да се облечем като кетчъри.
Мислех за Етан; лежахме и се опитвахме да си починем, но Арчър дойде и донесе още лоши новини.
Кити лежеше притихнала в ръцете ми, но усещах, че не спи. И тя като мен се тревожеше за куп неща. Мисълта за Ди ме караше да забия лице в стената, затова предпочетох да разсъждавам за връзката на Етан с инвазията на луксианците.
В крайна сметка това бе въпрос за един милион долара. Защо им е на основите и луксианците да работят заедно? Попитах Арчър, когато се появи отново с торби с дрехи и шоколад за Кити. Чудех се какво ли бе доловил.
Той ме погледна и повдигна вежди.
— Достатъчно, за да знам как си представяш, че с един удар ми чупиш главата всеки път, когато сме в една стая.