Целият град потъна в мрак.
Тринайсета глава
Кейти
Мили боже, трябваше да седна, за да не рухна.
Не можех да откъсна очи от екрана. Там цареше пустота. Нищо не помръдваше. Милиони хора в Ел Ей бяха парализирани. А колко щяха да останат в това състояние завинаги? Стотици? Хиляди? Не можех да повярвам, че това наистина се случва.
Радиото изпука и гласът обяви, че ударът с бомбите ЕМИ е успешен. Никой в залата не тържествуваше. За моя радост, защото бях сигурна, че в противен случай или аз, или Деймън щяхме да свършим с лице, опръскано с оникс.
— Ще започнем сканиране за електрически импулси — обяви мъжът отпред. — Две минути и ще имам данните.
— Благодаря ви — кимна генерал Итън.
— Луксианците и техните вторични продукти излъчват електрически отзвук — обясни Нанси, но на мен това вече ми бе известно. Именно затова импулсното енергийно оръжие и ЕМИ бяха толкова опасни за нас.
Здравата ни изпичаха.
Деймън ме прегърна и ме дръпна до себе си. Сложих ръка на гърдите му и усетих бучене в тялото му. Беше ядосан, също като мен. По кожата ми пропука статично електричество, предизвикано от яростта, която се вихреше в мен. Изпитвах силен гняв, защото знаех, че възможностите пред нас са ограничени.
Мащабите на погрома надхвърляха загубата на човешки животи. Днешният ден, която и да беше датата, щеше да остане в историята като ден на позора, в който Градът на ангелите просто замря. Нищо в него нямаше да заработи отново както преди. Електрическите инсталации и сложната инфраструктура, която далеч надвишаваше границите на познанията ми, бяха унищожени.
— Как ще се възстанови всичко това? — попитах с дрезгав глас.
Арчър стисна зъби.
— Ще отнеме десетки години, ако не и повече, за да се построи отново.
Затворих очи, потресена от последиците за града и хората.
— Няма движение — обяви мъжът. — Нито едно примигване.
До мен Деймън застина и аз притиснах ръка до гърдите му. Колко ли невинни хора бяха загинали.
А това беше едва началото. Знаех, че ще има и още. Щяха да пускат бомби и в други градове, по целия свят, и още хора щяха да умират, а светът щеше да се превърне в… гробище. Животът щеше да заприлича на ужасен фантастичен роман.
Отдръпнах се и се обърнах към генерал Итън.
— Не може да продължавате така.
Дълбоките му сиви очи срещнаха моите. Какво ли си мислеше — за каква се мисли тази, та да се обажда? — и аз вероятно нямах право. В общата схема на света аз бях никой, един мутант на природата, но не можех да си мълча, при положение че те буквално унищожаваха света.
— Отнемате живота на много хора, и то без да смятаме убитите от бомбите — рекох с треперещ глас. — Трябва да спрете.
— Това решение не беше взето лесно. Трябва да ми повярваш, че много нощи наред не сме затваряли очи. И съм сигурен, че ни предстоят още много безсънни нощи — отвърна той. — Но друг път няма.
Деймън скръсти ръце на гърдите си.
— Това е геноцид.
Никой не отвърна, но и какво ли можеха да кажат? Това беше геноцид, защото бомбите щяха да избият повечето луксианци на планетата.
Арчър потърка с ръка челото си.
— А нима имат друга възможност? Знаете, че ако луксианците не бъдат спрени и ако основите, които работят с тях, не бъдат заловени, само след седмици ще господстват над цялата планета.
— Може би и по-скоро — отбеляза Нанси и се тръшна на един стол. Както винаги, изглеждаше невъзмутима, а може би всъщност се боеше за своите „отрочета“, скрити близо до някой от градовете, които щяха да бъдат разрушени. — Ако основите са замесени в нападението…
— Замесени са — рекох аз и си спомних Сади и старейшината, за когото спомена Деймън. — Някои от тях.
Тя спря хладния си поглед на мен.
— Тогава наистина не ни остава друга възможност. Основите бяха създадени като съвършен вид с когнитивни способности, далеч надхвърлящи човешките умения. Основите…
— Разбрахме — сряза я Деймън. Очите му блестяха като смарагди. — Ако не си беше пъхала носа в работите на майката Природа, за да създадеш основите…
— Ей — измърмори Арчър. — Един от тях стои до теб.