— Без майтап? — измърморих аз.
На лицето му грейна прелестна, самодоволна полуусмивка, а Арчър се изкикоти.
— Основите са по-арогантни — рече Деймън. — С онази арогантност, която граничи с глупостта.
Усмивката се изпари от лицето на Арчър.
— Уха. Чувам гласа на Морган Фрийман, „Тяхното най-слабо място е нещо, което вече е тук“ — рекох и когато няколко чифта очи ме погледнаха с недоумение, аз се изчервих. — Какво? Реплика от „Война на световете“ и ми се струва абсолютно подходяща за случая.
Искрена усмивка премина по лицето на Деймън и както всеки път, когато я видех, сърцето ми се разтопи, защото тази усмивка се появяваше толкова рядко.
— Харесва ми как работи мозъкът ти.
Онова нещо, влюбването, за което се чудеше в стаята на Бет и Доусън — вижда се с просто око. Думите на Арчър се понесоха в главата ми и аз се изпотих от притеснение. Руменина плъзна по страните ми и аз се изкашлях.
— Мислиш ли, че ще излезе нещо от това?
— Колко арумианци има тук? — Деймън отправи въпроса към генерала и Нанси.
Една от най-големите ни изненади през годините беше, че Дедал работят с арумианците, за да държат под контрол луксианците по някакви неясни подбуди.
Нанси сви устни.
— Не знаем точния им брой, не ги следяхме както луксианците, които асимилирахме. След пристигането им обаче много арумианци се покриха.
— Покриха? — смръщих се аз.
— Живеят в нелегалност — обясни генерал Итън. — Местят се от град на град. Трудно е да ги проследим.
— А и вие се интересувахте повече от нас и необикновените ни умения. — Деймън се подсмихна. — Отлично.
— Е, колко са тук? — попитах аз, преди разговорът да загрубее.
— Няколкостотин работеха за нас — отвърна Нанси.
— Стой. — Деймън присви очи. — Говориш в минало време.
О, не.
Генерал Итън едва се овладя.
— Мнозина си тръгнаха с идването на луксианците.
— Мнозина? — попита с насмешка Нанси и поглади краката си. — Всички заминаха. Не бива да се изненадваме. Те не са от най-верните създания.
Искрицата надежда взе да гасне, когато Арчър се обади.
— Но те са още тук.
— Е, и? — предизвикателно попита Нанси. — Ще ги призовеш на помощ, така ли?
Арчър се усмихна загадъчно.
— Аз не, но познавам един тип, който дължи голяма услуга на друг тип.
Нанси се ококори.
— Дори да ги накарате да помогнат, това е безсмислено. Луксианците са плъзнали навсякъде и…
— Всъщност, ако ми позволите, бих искала да кажа нещо — чу се глас от средата на стаята. Принадлежеше на жена на средна възраст с тъмноруса коса, събрана на стегнат кок. Стоеше с ръце, кръстосани на гърба.
Генерал Итън й кимна да продължи.
— Повечето луксианци се приземиха в Съединените щати, което означава, че отвъд океана броят им лесно може да се овладее. Според нас това се дължи на многото луксианци, които отдавна живеят тук. Както знаете, през последните десетина часа следим придвижването им. Мнозина от нахлулите на Земята луксианци сега се придвижват на изток, към столицата. Ако подозренията ни се окажат верни, там те ще искат да се обединят, което ще ги превърне в лесна плячка — изрече жената и погледна Деймън и Арчър. — Някои от тях вече се интегрираха в градовете, които изгубихме, но ако съумеем да нанесем удар по Вашингтон и окръга, ще унищожим голяма част от силите им.
— Именно това планираме — вметна генерал Итън.
— Но това означава да пуснете електро-някаква си бомба над столицата на страната — рекох аз, притиснала ръце до тялото си.
— Всъщност, ако се струпат повече луксианци, ще пуснем няколко бомби — рече Нанси. — Достатъчно, за да бъдат покрити по-голямата част от Вирджиния, Мериленд и дори междущатската магистрала I-81 в Западна Вирджиния.
— Исусе — прошепнах и стиснах очи. Там живееха майка ми и приятелите ми. — Какво ще направите с градовете, които вече изгубихме — Хюстън, Чикаго и Канзас Сити?
— През следващите двадесет и четири часа ще хвърлим ЕМИ и над тях. — Гласът му се изпълни със съчувствие. — Тези градове са мъртви, госпожице Шуорц. Повечето луксианци са приели човешки облик и са убили хората, които са им се сторили неподходящи. Оттам не пристигат никакви или почти никакви съобщения от източници, на които можем да се доверим. Моля се за хората, които са останали живи по тези места.