— Добре. Градовете са изгубени, но засега са само те. Ами ако успеем да ги спрем? — намеси се Деймън. — Ако съумеем да постигнем същия резултат, без да убиваме невинни хора от двете страни и без да разрушаваме градовете?
Нанси се изсмя и поклати глава, сякаш не вярваше на ушите си.
— Помислете само — намеси се и Арчър. — Милиони американци само от тези три града ще трябва да се преместят другаде, и то без да броим Ел Ей. А колкото повече бомби пускате, толкова повече бежанци ще залеят страната. Щатите ще рухнат.
Мускул запулсира по лицето на генерал Итън.
— Смяташ ли, че не сме помислили за това и не сме започнали подготовка? В този момент планираме дори и по-лош изход от това да изгубим големите градове. Подготвяме се за пълно поражение, в случай че по някаква причина ЕМИ се провалят.
Генералът описа предпазните мерки, които взимат — местенето на компютри и друга ценна електронна техника в подземни бункери, заредени с трайни хранителни продукти, и продължи да разказва, а на мен ми се повдигаше.
Ако преди си мислех, че нахлуващите луксианци са опасни, нямах никаква представа що за същества са тези тук. Земята бе на ръба на катастрофа.
— Ще успеем да склоним арумианците да помогнат — рече Арчър. — Знам, че можем.
Сърцето ми се преобърна. Можехме ли наистина? Съмнявах се, че ще бъде толкова лесно и чак не можах да повярвам, когато генерал Итън изрече магическите думи:
— Ако успеете да накарате арумианците да влязат в битка с луксианците, ще задържим неутрализирането на силите им извън столицата.
— Благодаря ви. — Едва не подскочих. Исках да го прегърна и се радвам, че се въздържах, защото щеше да бъде неловко.
— Но нямаме много време. Само шест, може би седем дни, а след това ще трябва да пуснем в действие ЕМИ — добави генералът. — Трябва да проведа куп телефонни разговори.
— Това е абсурдно. — Нанси се изправи и вдигна ръце. — Не мога да повярвам, че дори ти минава през ум да им позволиш да…
— Забравяш мястото си, Хъшър. Както винаги — скастри я генерал Итън. Изпъна рамене, внушавайки авторитет. — Аз, както и президентът на Съединените щати, сме готови да изпробваме всички възможности.
Генерал Итън продължи да мъмри Нанси, а аз, противно на очакванията ми, не само не се зарадвах, но се почувствах неудобно заради нея — пълна лудост — и ми се прииска да не бях присъствала на тази сцена.
Застанах до Деймън, който ликуваше, докато Нанси беше потънала от срам.
Арчър разказа как арумианците могат да убиват и осакатяват луксианци за по-малко от пет секунди — разговор, в който не си представях, че Деймън ще вземе участие с такъв ентусиазъм.
Накрая Нанси излезе, за да се скрие вероятно в някой ъгъл и да крои зловещи планове, а генерал Итън се захвана с телефонните разговори. Точно в този момент стомахът ми даде знак, че трябва да приема някаква храна, и то доста храна.
Изненадана, че изпитвам глад след всичко, което видях и чух, притиснах ръка към стомаха си и се усмихнах притеснено. Момчетата ме изгледаха особено.
— Какво има? — попитах ги.
Деймън се усмихна.
— Гладна ли си?
— Може би. Малко.
— Храна има в столовата недалеч от вашата стая — рече Арчър. — Мисля, че вече ви го казах.
— Не ни остана време… — Започнах да си представям какви ли не щуротии, само и само да не мисля защо не ни остана време. Арчър вдигна вежди.
— Какво, по дяволите, правиш?
Обърнах се към Деймън с пламнали страни. Трябваше да се измъкна оттук, преди Арчър да стане безплатно зрител на пийпшоу.
— Отивам да си взема нещо за ядене.
— Добре. — Деймън ме целуна по челото. — Ще те чакам в стаята.
Обърнах им гръб, без да поглеждам Арчър. След като оставих момчетата в контролната зала, забързах по коридора. Освен че трябваше да си напълня търбухчето с храна, реших, че е съвсем нормално да посетя отново Доусън и Бет, затова се качих по празното стълбище и се озовах в широкия коридор на основното ниво. Завих зад ъгъла и ненадейно се заковах на място.
Люк стоеше недалече от стаята на Доусън и Бет, но не беше сам. До него имаше момиче, приблизително на същата възраст или с година по-малко. Беше дребничка, с ужасно слаби крака и той се извисяваше над нея. Косата й беше като златна свила. Беше красива, лицето й бе с формата на сърце и бе покрито с бледи лунички, а очите й бяха с цвят на шоколад.