Виждала я бях и преди.
Онзи път, когато с Деймън и… Блейк отидохме за първи път на среща с Люк в клуба. Тогава тя беше на сцената — красива и много гъвкава, а когато малко след това надникна в офиса на Люк, той направо се вбеси.
Сега обаче момичето изглеждаше различно.
Беше си красива, но под очите й се виеха сенки, лицето й беше изпито и бледо, целият й вид издаваше крехкост, сякаш й костваше огромни усилия да стои права.
Впрочем Люк я беше прегърнал и донякъде я крепеше. Нямаше нужда да съм лекар, за да разбера, че момичето страда от тежка болест. Не от настинка или грип, а от нещо по-лошо.
Нещо, което ми напомняше за баща ми.
Прехапах устни. Люк погали момичето по ръцете, все едно не бе доловил присъствието ми.
— Сега вече всичко ще бъде наред — каза й той. — Както ти обещах.
Тя се усмихна уморено.
— Имаш ли представа какво се случва навън? Едва ли някога нещо отново ще бъде наред.
— Точно сега не ме интересува какво става навън — изрече Люк, типично в негов стил. — Помниш ли какво ти казах за новото лекарство?
— О, Люк. — Момичето обви кокалестите си пръсти около ръката му. — Вече нищо не може да ми…
— Не говори така. — От гласа му струеше сила и решителност. — Лекарството ще помогне. Трябва да помогне. Иначе ще му сритам задника.
Момичето поклати глава, но се усмихна, облегна се на Люк и го прегърна през кръста. Той затвори очи и въздъхна.
— Надя, защо не се прибереш в стаята да си починеш? — Отдръпна се от нея и намигна. — Трябва да се погрижа за някои неща, но щом свърша, ще дойда пак. Какво ще кажеш?
Знаех много добре, че Люк е усетил присъствието ми, но не изпитвах угризения, че подслушвам — той често бе надничал в умовете ни.
Момичето хвърли поглед към мен, огледа обувките ми, а когато стигна до лицето, големите й очи просветнаха — беше ме познала. Поколеба се за миг, сетне влезе в стаята като привидение.
Люк затвори вратата и се обърна към мен. Отново останах слисана от мъдростта, която прозираше в странните му пурпурни очи. Изглеждаше много по-възрастен.
— Кое беше момичето?
— Нали чу името й.
— Не това попитах. — Кимнах към вратата. — Помня я. Беше в клуба, танцуваше на сцената.
Той наклони глава.
— Убивал съм хора само защото са дръзнали да я погледнат, а ти искаш да знаеш коя е?
Люк можеше да се промени за миг и ако пожелаеше, да ме изплаши до смърт, но аз исках да разбера кое е момичето и не вярвах, че ще ме убие заради това. Поне се надявах да не го направи.
Той пъхна ръце в джобовете си и бавно се приближи.
— След всичко, което видя и чу, наистина ли искаш да ти кажа коя е?
Скръстих ръце.
— В този момент бих предпочела да мисля за всичко друго, а не за онова, което току-що видях и чух в залата.
Замълча, изучавайки ме, после подпря рамо на стената.
— Надя пристигна от Мериленд — Хейгърстаун. Поисках да ми върнат една-две услуги, когато пристигнах в базата.
Хлапето имаше повече длъжници, от който и да е комарджия — дългове.
— Разбирам.
На устните му се появи усмивка.
— Познавам Надя от няколко години. Срещнах я, когато за първи път пътувах из Западна Вирджиния. Беше избягала от дома си, където са я малтретирали. Баща й беше ужасен човек.
Най-лошият сценарий се появи в съзнанието ми.
— Едва ли можеш да си представиш какво наистина се е случило — рече Люк сурово. — Не се тревожи. Той си получи заслуженото по много бавен и мъчителен начин.
Сърцето ми подскочи, щом зърнах студената, мрачна усмивка, която лъсна на лицето му. Нямаше нужда да питам какво е направил. Досетих се.
— Когато я срещнах, живееше на улицата. Прибрах я. Парис не се зарадва много. Нали е човешко същество, но има нещо у нея… Надя е необикновена. — Той се втренчи в нищото.
— Тя ли е твоята приятелка?
Люк се засмя сухо.
— Не. Никога няма да имам този късмет.
Вдигнах вежди и разбрах, че той е влюбен в нея.
Дори да бе доловил мислите ми, Люк с нищо не го показа.
— Преди две години и половина по тялото й започнаха да се появяват синини, уморяваше се лесно и повръщаше храната. Рак на кръвта — разновидност с твърде много думи, които нямат значение. — Той присви очи. — Нелечим.