— Люк — затворих очи, — аз… съжалявам.
— Недей — каза и когато отново го погледнах, се взираше право в мен. — Баща ти е починал… и много други хора са умрели от рак. Разбирам. Но Надя няма да умре.
— Заради нея си искал серума „Прометей“. — Още щом я зърнах, събрах две и две. — Люк, те казват, че серумът не помага при…
— Серумът лекува някои болести и дори някои форми на рак. Дедал така и нямаха шанса да изпробват лекарството за всяка болест — прекъсна ме той и аз замълчах. — Но каквито и каши да забъркаха, направиха и някои добри неща. И дано този серум да бъде поредна точка за добрата им карма.
Много ми се искаше да е така. Не познавах момичето, но след като ракът отне живота на баща ми, а сега нямах връзка с майка си, знаех тежестта на загубата. Болката никога не те напуска, остава като смътна сянка, която понякога става по-плътна и черна.
— Дано да помогне — казах накрая.
Той кимна отсечено. След миг каза:
— Значи сте решили да пуснете арумианците срещу луксианците?
Примигнах.
— Май не ти омръзва да бъдеш всезнайко?
— Нито за миг — засмя се Люк.
Погледнах го невъзмутимо.
— Нали знаеш, че с арумианците трябва да се надявате на чудо?
— Така е — въздъхнах аз. — Арчър спомена, че познава човек, на когото дължат услуга. С риск да сбъркам, ще кажа, че това си ти.
Той се засмя отново и облегна глава на стената.
— Вярно е, един от арумианците ми дължи услуга. — Очарователната му усмивка грейна. — При това се казва Хънтър.
Четиринайсета глава
Деймън
— Хънтър?
Люк въздъхна. И повтори:
— Хънтър.
— Онзи глупак, когото видяхме в клуба? — Люк и Кити седяха в нашата стая и това не ми харесваше.
— Хм. — Люк се замисли и погледна Кити, която седеше на леглото. — Там имаше двама глупаци. Единият от тях беше той. Значи ти…
— Странно — прекъснах го.
— И аз си помислих същото. — Люк ми се усмихна и се настани до Кити. — Има една поговорка: просещият не може да избира.
Присвих очи.
— Аз никога не съм просил.
— Момчета. — Кити прибра косата си зад ушите. — Какво не му харесвате на този Хънтър?
— Ами да видим. — Престорих се, че мисля. — Като начало, той е арумианец.
Тя завъртя сивите си очи.
— Нещо друго?
— Трябва ли да има друга причина? — Това ми стигаше, за да подхрани яростната ми ненавист към Хънтър.
Люк сръга Кити с лакът.
— Няма никакво значение дали Деймън харесва арумианците, или не. Той ми дължи услуга и ако има някой, който да знае къде се крият истинските убийци, то това е той.
— И можем да му се доверим? — попита тя.
Изсумтях. Да се довериш на арумианец? Как ли пък не.
Люк не ми обърна внимание.
— Той няма да посмее да ме прекара, не и когато има толкова много да губи.
Понечих да кажа нещо грубо, но то се изпари като неясен спомен. Сетих се за жената, която видях с Хънтър в клуба — човешко същество. Ясно си личеше, че двамата имат връзка.
Само при мисълта за това едва не повърнах.
— Вече говорих с него — уведоми ни Люк и протегна ръце над главата си като котка, която се прилича на слънце. — Ще ни чака в Атланта.
— Атланта? — попита Кити изненадано. — И как ще се доберем дотам.
— Ще се наложи да карате. — Той сви рамене. — Всички полети са отменени, след като Ити се е обадил вкъщи и после е свалил един търговски самолет.
Кити пребледня. Не бяхме чули новината.
— Та предлагам да не летим в неприятелско небе. Вече проверих всичко — продължи той. — Пътуването ще отнеме трийсет часа — ще бъде славно пътешествие. Хънтър ще се срещне с вас на летището — на изхода за вътрешните полети. — Той се усмихна, сякаш нещо го развесели.
Облегнах се на шкафа.
— И как ще ни помогне Хънтър да намерим арумианците? Не знаех, че е такава голяма клечка.
— Хънтър е важен, но не чак толкова. — Люк изпъна крака. Можеше ли изобщо да стои мирен? — Той е вашият билет за клуба на арумианците. Знае къде се спотайват и чакат. Лесно ще го накарате да ви заведе при техния водач… главатар… какъвто ще да е.