Повдигнах вежди.
— Трябва само да склоните Великия вожд да се съгласи да участва. Арумианците приличат много на вашето племе. Дай им вожд и те ще го последват слепешката. — Той замълча и сбърчи нос. — Никога не съм го виждал. Но съм чувал разни работи.
— Какви работи? — обади се Кити.
Той сви рамене.
— Няма значение.
Кити свъси вежди.
— Както и да е. Аз ще остана тук. Присъствието ми е необходимо, за да попреча на Нанси да извърши някоя глупост. Арчър ще ви придружи. И двамата потегляте, нали? — погледът на Люк заснова помежду ни. — Съмнявам се, че единият ще остане тук, а другият ще потегли сам.
— Надали. — Потърках с ръка лицето си. Трийсет часа в една кола с Кити ще бъдат забавни, но с Арчър? Това можеше да ме докара до самоубийство.
— Като заговори за Нанси… — Кити хвърли поглед към вратата и продължи. — Не бива да допуснеш онези деца да се върнат при нея — все едно какво си й обещал.
Широка, но малко плашеща усмивка озари лицето му.
— Не се безпокой. Тя не е проблем. Накрая случаят с Нанси ще се разреши от само себе си.
На следната сутрин седях на бяла правоъгълна маса, която ми напомняше на училищния стол. Не знаех какво да мисля. Училището ли ми липсваше? Не, не бих казал. А може би животът преди тази гадост, когато бяхме само аз, вярната ми химикалка и седящата пред мен Кити.
Да. Понякога.
Но никой не е в състояние да върне времето назад.
Доусън седеше срещу мен и прехвърляше бъркани яйца в чинията на Бет. Това момиче наистина се хранеше за двама.
Бременността е странно нещо.
Кити си открадна резен бекон от моята чиния.
Тя нямаше причина да се тъпче, но обичаше да си похапва… бекон. Усмихна ми се, раздели парчето на две и остави половината обратно в чинията ми.
— Трябва да останеш тук — обърнах се към брат си и взех своя мизерен дял от бекона.
Доусън си играеше с бутилката шоколадово мляко. Намръщи се. Знаех какво се върти в главата му. Беше като отворена книга с картинки.
— Чуй ме, ти трябва да бъдеш до Бет. — Погледнах я точно когато бе гребнала солидно количество яйца. — Не бива да идваш с нас. Твърде опасно е и за двама ви.
Бет вдигна очи.
— А за вас с Кити не е ли опасно?
— Да, опасно е. — Кити ме погледна и прехапа устни. Още не бяхме казали на Доусън и Бет, че ние не сме свързани като тях. Кити си пое дълбоко дъх, отвори уста и тогава, сякаш от въздуха, цъфна Арчър и се настани до нея.
— Тези двамата — рече и ни посочи — не са свързани като теб и Бет.
Доусън се намръщи, а погледът му зашари между мен и Кити.
— Какво искаш да кажеш? Деймън излекува Кити. Тя е хибрид като Бет.
— Да, но Дедал са дали на Бет един серум, а върху Кити са тествали друг, нов, серума „Прометей“ — обясни Арчър. — А това означава, че не са свързани като теб и Бет.
Както се очакваше, Доусън взе да спори, че това е невъзможно, но след като му обясних какво ни беше казала Нанси, брат ми се втрещи.
— Е, виждаш ли? Ти ще рискуваш прекалено много — казах му. — Трябва да мислиш за Бет и бебето.
Доусън изруга тихо, отпусна се назад и разтри врата си.
— А вие наистина ли ще търсите арумианците?
— Да. — Беше лудост, но по-добре така, отколкото да не правим нищо.
Той поклати глава.
— Никога не съм мислил, че ще дойде ден да търсим помощ от арумианците.
— Никой не е мислил — подсмихнах се аз.
— Люк ще остане тук — каза Кити, побутвайки остатъка от яйцата в чинията си. — Иска да е сигурен, че Нанси няма да направи някоя беля. Тръгваме след няколко часа. След като убедим арумианците да ни помогнат, ще уведомим генерал Итън и после вероятно ще тръгнем обратно насам.
— Защо потегляте толкова скоро? — Бет хвърли неспокоен поглед към Доусън.
— Нямаме време за губене — отвърнах. — Но вие тук ще сте в безопасност.
— Аз не се тревожа за себе си и Бет — рече Доусън, а на мен ми се прииска да го ударя по главата, защото трябваше да се безпокои както за нея, така и за себе си. — Тревожа се, че ви оставям да заминете, за да се срещнете с някакъв проклет арумианец и да се опитвате да го убедите да ни помогне. Това е много опасна работа.