На колене, на тясното легло, опрян в гърдите й, после надолу. Исках да направя много, много повече, но нямах предпазни средства, а последното нещо, от което имахме нужда да се тревожим сега, беше една малка Кити или малък Деймън.
Но както и преди, имаше и други… неща, които можехме да направим. И ги правихме, докато аз напълно изгубих ума си и отново и отново се влюбвах в нея. Бяхме алчни, ненаситни, приближавахме нетърпеливи края, чувствахме се дори глуповато от вълнението, което ни изпълваше, сетне в последния миг се отдръпнахме, а накрая полетяхме заедно от върха, сплели ръце, притиснали устни.
Беше прекрасно.
Тя беше прекрасна.
Бях най-големият късметлия.
Най-сетне тръгнахме, за да се срещнем с Арчър, а при вратите на изхода, преметнал ръка през раменете на Бет, ни очакваше Доусън. Не знаех какво да му кажа. Довиждане не ставаше, твърде кораво сърдечно беше. Затова спрях и се вгледах в двамата с надеждата, че дори нас да ни чака зловещ край, то брат ми и неговото момиче ще продължат да живеят. Ще бъдат живи и здрави.
Кити първа ги доближи. Прегърна Доусън, а сетне и Бет. Момичето й каза нещо и Кити се усмихна.
Поех си дълбоко дъх, отидох при Доусън и го стиснах за рамото.
— Тук ще сте в безопасност.
Той се приближи и опря челото си в моето.
— И с теб всичко ще бъде наред.
— Точно така.
Доусън се усмихна, после ме прегърна. И двамата съзнавахме рисковете, както и какъв можеше да е краят. Не си казахме дори довиждане. Отдръпнах се от него. Не исках да го оставям сам в сградата с жената, която бе объркала живота му, беше в противоречие с желанието ми да го закрилям.
Ала трябваше да го сторя.
Трябваше да оставя Доусън сам да се грижи за себе си, за Бет и детето. Това беше негово задължение.
Когато излязох, по кожата ми плъзнаха мравки — жадувах да се върна назад, но не се поддадох, а продължих, загледан напред. Генерал Итън ни чакаше до един черен експлорър — от онези, в които преди се возеха хората на Дедал.
Искаше ми се да взривя тази кучка, но нямаше да е правилно. Нужен бе контрол над импулсивните желания. Гордеех се със себе си.
— Ще чакаме новини от вас — рече генералът и ни погледна в очите. — Едва ли трябва да ви напомням значението на това начинание и каква отговорност тегне на плещите ви, но ако успеете да доведете мисията до успешен край, ще прекарате остатъка от дните си, без да чуете за нас. Ще се погрижа в бъдеще, независимо от мерките, които ще ни се наложи да вземем, да ви осигуря пълен имунитет от всички закони и санкции. Ще бъдете свободни.
Трябваше ми минута да проумея думите му; срещнах изненадания поглед на Кити. Щом мозъкът ми отново включи на скорост, разбрах какво се върти в главата й.
— Не само за нас.
Генералът ме изгледа.
— Искам това да важи за семейството и приятелите ми — казах и хвърлих поглед към Арчър. Не знаех какво ще прави, когато всичко свърши, но и не ме интересуваше. — Искам майката на Кити да бъде свободна от отговорност за случилото се. Не искам да страда заради нас.
Устните на Кити потрепериха и тя ги стисна с усилие. Очите й се замъглиха.
— Разбирате ли какво ви казвам? — попитах го.
— Разбирам. — И кимна отсечено. — Мога да го уредя за теб.
— Ще ви държа отговорен за думите ви.
Още едно бързо кимване, след което времето ни свърши. Минах покрай генерала и отворих вратата на Кити. Арчър щеше да седи отзад — все едно дали това му харесваше или не.
— Какво ти каза Бет? — попитах Кити, когато хванах дръжката.
Тя се усмихна леко и ме погледна в очите.
— Каза ми онова, което ми се иска и аз да ти кажа.
— Че съм неповторим?
Тя се засмя и звукът от смеха й ме накара да се усмихна.
— Не. Каза ми „благодаря ти“.
Петнайсета глава
Кейти
— Знаеш ли… — подхвана Арчър, а аз затворих очи и потиснах въздишката си. Пак започваха. Десет часа пътувахме, краката ме боляха, а те се заяждаха като сърдити старчета. — По тези пътища има ограничение на скоростта — довърши той.
— Да — отвърна Деймън.
— Просто ми е любопитно. — Арчър седеше зад нас, но все едно се бе наместил в скута ми. Беше се напъхал между двете седалки с ръце, провесени на облегалките. — Защото съм сигурен, че на онзи знак пишеше деветдесет километра в час. А не сто и четиридесет.