— Брей, ти умееш да четеш! — Деймън погледна в огледалото за обратно виждане. — Леле, майко. Изумен съм.
Арчър въздъхна.
— Много умно. — Мълчание. — Просто не искам да катастрофираме и да свърша в огнен взрив.
— Ти си основа. Ще се оправиш.
— Не искам да съм премазана основа, нито пък хрупкава или изпечена основа.
— Мм — измърмори Деймън. — Хрупкава основа ме навежда на мисълта за пържено пиле. С удоволствие бих излапал няколко бутчета.
— KFC? — попита Арчър и аз се втрещих. — Или Popeye’s.
Ха. Чувал е и за Popeye’s.
Деймън се подсмихна.
— Не. Говоря за домашно изпържено пиле. Потопено в яйца и брашно и изпържено в тиган. Ди умее да приготвя фантастично пържено пиле.
— Никога не съм вкусвал домашно изпържено пиле.
— Ама че мутант! — възкликна Деймън.
— Може пък Ди да ми приготви такова пиле — рече небрежно Арчър, без да обръща внимание на Деймън. — Когато, естествено, излезе от отбора „Избий всички до крак“.
— Никакво пиле няма да ти приготви — сопна се Деймън.
— О, ще ми приготви, и още как. — Арчър се разсмя. — Толкова, колкото поискам.
Деймън предупредително изръмжа, а аз се чудех как може да се препират за някакво си пържено пиле. Но защо ли се изненадвах. Преди час разгорещено спореха дали Шейн би бил по-добър баща от Рик в „Живите мъртви“. Деймън дори се отнесе и взе да твърди, че губернаторът, независимо от социопатските си наклонности, е добър пример за баща. Арчър не беше ходил в „Олив Гардън“, но бе чувал за „Живите мъртви“ и това съвсем ме обърка.
Арчър се намуси като сърдит тийнейджър, затворен дълго на едно място. Възцари се кратко мълчание.
— Пристигнахме ли?
Деймън измуча.
— Ще ти зашия устата.
Скрих усмивката си с длан и се загледах през прозореца. Взрях се в пейзажа наоколо и усмивката ми посърна. Не знаех в кой щат се намираме. Сто и петдесет километра, след като напуснахме Билингс, картината бе една и съща.
Пустош.
Абсолютен погром.
През последните два часа не срещнахме нито една кола на магистралата. Нито една движеща се кола. Край пътя обаче имаше хиляди. Някои бяха изоставени заедно с вещите на задните седалки, сякаш собствениците им са отбили от пътя, слезли са и са оставили всичко зад себе си, прегръщайки страната на неизвестността.
Останалите… останалите бяха страшна гледка.
Изгорели останки от коли. Тъжно и гротескно гробище на смачкан, овъглен метал. За първи път виждах подобно нещо. Бях чела за такива гледки, бях ги виждала във филмите, но онова, което виждах на живо, всяваше страх.
— Какво се е случило? — попитах ги, когато спорът им за кратко стихна.
Арчър се отдръпна назад и погледна през прозореца.
— По всичко личи, че много от пътниците са се натъкнали на недружелюбните извънземни. Други са избягали.
Подминахме един джип, чийто багажник зееше. Наоколо бяха разпилени дрехи. Малко плюшено мече се въргаляше на пътя. Спомних си момиченцето в супермаркета и ми се искаше да попитам момчетата дали според тях хората, които са побягнали, са успели да се спасят, но се отказах, защото знаех отговора.
Хората не можеха да надбягат луксианците.
— Докато вие се забавлявахте в стаята, тук се случиха куп неща.
Деймън изобщо не се притесни, но аз се изчервих като домат.
— Разкажи ни де.
— Нали чухте, че цели градове са превзети от луксианците. Е, в тези градове сега телевизията работи, интернетът и телефоните също. Сякаш нищо не се е случило, само дето половината население е от извънземни, които ненавиждат човечеството — каза Арчър и отново се настани между двете седалки. — Но има и много градове, които… просто са разрушени.
— Защо са го направили? — Облегнах се и се извърнах към него. — По-добре би било да запазят градовете, за да има къде да живеят.
— Да. — Деймън хвърли поглед в огледалото. — Но ако хората са им дали отпор, колкото и безсмислено да е било, тогава…
— Градовете са унищожени по време на битката — довърши Арчър. — Когато всичко свърши — дори да спрем луксианците, — ще бъде много трудно. Всичко ще започне от нулата. Много неща ще се променят.
— Не много — обадих се, докато минавахме покрай изгорял училищен автобус. Дори не исках да мисля дали е бил пълен с деца. — Всичко ще се промени.