Избрахме обиколен път, за да избегнем Канзас Сити, тъй като бе завладян от луксианците. Така се озовахме в малък, неизвестен град в Мисури, където спряхме за кратко, колкото Арчър да смени Деймън зад волана.
През следващите няколко часа спах на пресекулки, не само заради неудобната седалка и ужасния музикален вкус на Арчър. Тялото ми бе кълбо от нерви. Предстоеше ни да влезем в крепостта на арумианците и при все че Люк се кълнеше колко готин е Хънтър, не бях срещала арумианец, от когото да не ми се прииска да побягна надалеч. Ала имаше и друго.
Мама ми липсваше. Ди и Лиса също. Книгите и блогът ми липсваха. И през часовете, в които не успявах да заспя, а Деймън спеше дълбоко, не можех да си представя какъв ще е утрешният ден и животът ни занапред.
— Добре ли си? — попита тихо Арчър.
Не усещах, че се въртя като шило в торба.
— Да.
— Не можеш да заспиш?
— Да.
— Той май няма такива проблеми.
Хвърлих поглед назад и се усмихнах. Деймън се бе излегнал по гръб, преметнал ръка през лицето си. Гърдите му се повдигаха равномерно. Обърнах се напред.
— Деймън има нужда от сън.
— Ти също.
Свих рамене.
— Ами ти?
Той ми хвърли многозначителен поглед.
— Не съм си губил времето в целувки, сякаш утре ще настъпи краят на света.
Бузите ми пламнаха.
— Хайде, хайде, и на теб не ти липсват мигове уединение.
Усмивка плъзна на лицето му, после той отново се взря в тъмния път, който чезнеше бързо. Погледнах с крайчеца на окото си яката му челюст, изразителния му профил.
— Спри да ме зяпаш — рече намусено той.
— Съжалявам. — Взрях се в него и си помислих за…
— Да.
Намръщих се.
— Както вече ти казах — тревожа се и мисля за нея. Много. — Забарабани с пръсти по кормилото. — Харесвам я. Момичето е… страхотно.
Добре, че Деймън спеше и не чуваше нищо.
— Тя също те харесва.
— Знам. — Той се засмя под мустак. — Ди не я бива много да крие мислите си. Впрочем май не се и опитва. Това е едно от нещата, които харесвам у нея.
— И е изумително красива. — Усмихнах се широко.
— Да, красотата й също има пръст в тази работа. — Той стисна по-здраво волана.
Скръстих ръце и отново се загледах напред. Спомних си градината около верандата на моята къща, която бяхме засадили с Ди. Обзе ме тъга.
— Ще я върнем — рече той с глас, който не оставяше място за съмнения.
След това и двамата дълго мълчахме, а по някое време, изглежда, съм заспала, защото когато отворих очи, Деймън се бе събудил и вече се зазоряваше.
— Къде сме? — попитах и се пресегнах за бутилката с вода.
— Тъкмо влизаме в Кентъки. — Деймън протегна ръка и ме стисна за рамото.
Магистралата бе задръстена от изоставени автомобили и се налагаше Арчър буквално да пълзи. Всеки път, когато приближавахме такива коли, без да искам, се вкопчвах в колана. Колкото повече навлизахме в щата, толкова по-зле ставаше. Колите не бяха просто изоставени. Много от тях бяха унищожени.
Изведнъж Деймън ме потупа по рамото.
— Не гледай, Кити.
Твърде късно. Тъкмо заобикаляхме един изгорял миниван и аз погледнах — реакция, присъща на човешката природа, гледаш, дори когато всичко в теб крещи „не“.
Микробусът бе напълно овъглен, вероятно чрез силата на Извора, но за разлика от другите изгорели коли, не беше празен. О, боже, съвсем не беше празен.
Вътре имаше четири тела. Две отпред и две отзад. Едното бе проснато върху волана, а другото — притиснато до прозореца от другата страна. Телата на задната седалка… О, господи, те бяха крехки, мънички.
Всички бяха изгорели до неузнаваемост.
Оказа се, че тази кола не е единствената. Подминахме не един автомобил с овъглени трупове.
Ужасена притиснах гърлото си, за да спра надигащата се горчилка. От всичко видяно дотук, това бе най-потресаващата гледка. Беше ужасно. Скръбта ме погълна.
— Кити — нежно се обади Деймън и ме подръпна за раменете. — Кити. Спри.
Извърнах с усилие глава и видях как по лицето на Арчър потрепна мускул. Деймън опря длан на лицето ми и хвърли мрачен поглед на Арчър.
— Може ли да караш по-бързо?
— Не, не мога — отвърна той. — Освен ако не искаш да излезем от пътя, но хич не съм сигурен, че това е разумно.