— По дяволите. — Деймън отдръпна ръката си и присви очи, загледан в задръстения път.
Арчър изруга.
Аз застинах.
— Какво? — Когато никой не отвърна, подскочих на седалката. — Какво?
— Усетих го — обади се Арчър.
Бях объркана и много притеснена.
— Ако не ми кажете какво става, ще ви ударя по един шамар.
Деймън се усмихна горчиво.
— Наблизо има луксианци.
О, не.
Наведох се напред и подпрях ръце на таблото. Докъдето поглед стигаше, по празната лента на магистрала нямаше движение.
— Нищо не виждам.
— Гледаш в грешната посока, Кити.
Сърцето ми подскочи, обърнах се и погледнах през задния прозорец.
— О, гадни извънземни задници!
Огромен хамър летеше надолу по хълма, по който току-що бяхме минали, и пореше изоставените коли.
— На бас, че не са приятелски настроени. — Стомахът ми се преобърна.
— По какво позна? — попита Арчър и заобиколи един камион.
Деймън отново изруга.
— Определено не са. Усещам как напират да влязат в главата ми. Викат ме, а аз не отвръщам.
— И вероятно се вбесяват — намръщи се Арчър и настъпи газта до дупка.
— Да.
— Това, дето луксианците приемат и предават като радиостанция, е доста странно — рекох аз.
— Не знаеш колко си права. — Деймън се изтегли между двете седалки. Арчър извика и го изгледа сърдито, но луксианецът е човек, тръгнал на мисия. Сграбчи ме за бузите и ме целуна.
Стана толкова ненадейно, че аз не помръднах, а той не спираше да ме целува.
— Точно сега ли? Когато разгневени извънземни са по петите ни?
— Целуването винаги помага. — Той седна обратно и се хвана за седалките. — Трябва да спрем и да направим нещо с луксианците. Няма да успеем да ги изпреварим, а не бива да ни проследят до арумианците.
Арчър въздъхна.
— Няма да е никак забавно.
Аз стоях с изтръпнали устни като кръгъл идиот.
— О, ще бъде много, много забавно. — Деймън ме погледна. — Кити, готова ли си да си поиграем?
— Да — отвърнах. — Естествено. Готова.
Деймън се засмя.
— Добре тогава, да започваме.
Арчър завъртя волана надясно и рязко спря джипа встрани от магистралата. Вратите се отвориха и колкото и да беше нелепо, аз последна успях да си откопчая колана. Слязох с разтреперани крака.
— Наведи се — нареди Деймън.
Видя ококорените ми очи и ми махна да клекна. Изгледах го гадно.
— Какво? Аз да не съм някой нинджа.
— Виждал съм те да се биеш. — Арчър мина спокойно пред експлоръра, като че се намирахме на бензиностанция. — Донякъде приличаш на нинджа.
— Благодаря — усмихнах се аз.
— Ти си една прекрасна нинджа — рече Деймън и ми намигна. — Искам и двамата да останете тук за малко.
Да, да. Изобщо нямаше да го слушам, но преди да изскоча на пътя, Арчър ме хвана за ръката.
— Стой мирно — рече той, без да ме пуска. — Не се шегувам.
Понечих да се измъкна, но хамърът премаза колите и оглушителният звук на метал ме накара да се закова на място.
Хамърът пердашеше бясно към нас, а в това време Деймън излезе насред пътя, приведе глава и разпери ръце. Лицето му бе непроницаемо.
Изглеждаше страхотно, застанал широко разкрачен, с изправени рамене. Приличаше на античен бог, готов да се впусне в битка с титан.
Бяла, трепкаща светлина го обгърна и видях как вените му светнаха в блестящо бяло. Цветът премина в мрежата от линии по лицето и надолу по врата му, скри се под яката на ризата му и се появи по ръцете му.
Бях го виждала и преди в този вид, макар и не така ясно, когато спря камиона, който щеше да ме прегази.
Деймън спираше времето.
Хамърът неочаквано замръзна, запращайки пътниците напред. Успя да спре колата, но не можеше да превърне луксианците в статуи. Неведнъж го бях виждала да спира времето, ала всеки път благоговеех пред способностите му. Огромна енергия трябваше, за да се спре времето — веднъж и аз успях, но съвсем случайно.
Деймън дръпна рязко ръката си. Отстрани изглеждаше, като че хамърът е свързан с нея с невидима връв. Беше освободил времето и колата възвърна скоростта си, но гравитацията си каза думата.