Извърнах глава, натъжена до болка от безсмислената жестокост на разрушението. Колкото повече виждах, толкова по-трудно ми беше да повярвам, че светът, хората, ще могат да продължат напред, все едно какво ще се случи с луксианците и атаката им. Как щяхме да живеем след този погром, когато знаехме, че са край нас?
Но, както се казва, рибата беше още в морето. Не можех да предвидя бъдещето и да си представя какъв ще е животът на хората.
За наша изненада, пътищата до голяма степен бяха чисти. Изоставените коли бяха избутани встрани и въпреки цялата бъркотия градът изглеждаше спокоен.
Може би заради засиленото присъствие на армията и националната гвардия, но пък те едва ли щяха да успеят да удържат луксианците. Когато пристигнахме на летището, вече наближаваше седем вечерта. По всичко личеше, че е въведен вечерен час, защото по улиците не се мяркаше жива душа. А и полетите бяха отменени.
— Ето го и него. — Арчър посочи един лъскав автомобил с тъмни прозорци. — Каза, че ще кара тая кола. Хубаво возило.
— Знам, че искаш да дойдеш, но моля те, не се отделяй от мен. — Деймън прекоси паркинга и пое към луксозната кола. — Люк да вярва колкото си ще на този тъпанар, но аз няма да се хвана лесно.
Едва се стърпях да не се озъбя.
— Е, няма да изтичам да го прегърна.
Беше невъзмутим.
— Надявам се да не го направиш. Иначе ще ревнувам.
— Ще ревнуваш, ако я видиш да прегръща и дърво — подхвърли Арчър.
— Може би. — Деймън паркира зад друга кола. — Просто съм ненаситен.
Вече едва се сдържах.
— Стига глупости — извиках.
Щом слязохме от джипа, три от вратите на лъскавата кола се отвориха. Обзе ме любопитство. Не бях срещала арумианец, който да не се опита да закуси с енергията ми. Но сега имах възможност да видя и говоря със същество, което нямаше, надявах се, да ни свети маслото. Погледнах снажния тип, който слезе от шофьорското място.
Боже…
Тъмнокос мъж, висок колкото Деймън, широки рамене, изваяна челюст. Черна риза, опъната по ръцете и гърдите му; приличаше на боксьор. Дори ако съдех само по външния му вид, мъжът определено изглеждаше опасен. Кожата му беше бледа като на всички арумианци, но не така прозрачна — по-скоро напомняше алабастър или порцелан. Носеше черни очила, черни джинси — същински модел от GQ, а не извънземна версия на бозаеща овца. Хънтър.
От задната седалка слезе още един арумианец — досущ като първия. Само че носеше панталон и риза, която не си бе дал труда да закопчае съвсем и изпод нея се подаваше яка бяла плът.
Арумианците бяха четирима — трима мъже и една жена. Очаквах да видя още нечий брат или сестра, но до предната врата седеше…
Жена. Човешко същество.
Зяпнах пъстрата групичка. Какво, за бога, търсеше жената с тях? Тя се обърна към нас и успях добре да я огледам. Беше красива блондинка. Умът ми не побираше какво прави тук.
— Как е хавата, задник? — обади се Деймън.
Ченето ми падна до земята.
— Хубав поздрав, няма що — измърмори Арчър.
Хънтър наклони глава и въздъхна.
— Пак ли ти.
— Виждам, че се радваш да ме видиш. Аз също. — Деймън се ухили присмехулно и скръсти ръце. — Да си изясним нещо от самото начало. Ако сте решили да ни прецакате, по какъвто и да е начин, това ще е последното, което ще направите.
Хънтър се изсмя презрително и се обърна към брат си.
— Казах ти, че е мил и сговорчив.
Другият арумианец сложи ръцете си на покрива на колата и повдигна вежди.
— Мил като бодливо прасе.
Деймън му показа среден пръст.
Нещата се развиваха отлично.
При все че Хънтър беше с тъмни очила, усетих как внезапно насочи погледа си към мен.
— Е, виждам, че си измъкнал момичето си от лапите на Дедал.
Леле.
— И онази жена е още с теб — отвърна Деймън. — Да я попитам ли дали е тук доброволно?
Хънтър се изсмя.
— Какво ще кажеш, Серина? Доброволно ли си тук?
Блондинката поклати глава.
— Не.
— Получи си отговора — добави Хънтър.
— Размяната на любезности върви добре, но все пак да минем на въпроса — предложи Арчър. — Разбрах, че сте съгласни да ни заведете при другите арумианци.