– Анди току-що ме разсмя с пълно гърло… Трябваше да дойда тук за терапията си, тъй като той дезертира от Лондон и ме изостави.
– Да изоставя теб? Никога – възрази Джоу с плътния си глас. – Ще останеш да пренощуваш, нали? Папа Джей се върна.
– О, наистина ли? – изписка Ноли и притисна възторжено длани към лицето си. – Боже мой, не съм го виждала от седмици.
– Той каза, че може да се настаниш в обичайната си стая – съобщи Джоу и посочи към горния етаж. – Членовете ще са възхитени да те видят. А сега трябва да направя оценка на тази млада дама – кимна той към Робин.
– Добре, скъпи – отвърна тя и поднесе лице за целувка.
Джоу стисна дланите ѝ, целуна я бързо по двете бузи и Ноли мина на излизане покрай Робин, като я облъхна с облак парфюм от туберози, намигна ѝ и подхвърли:
– В много сигурни ръце сте.
Вратата се затвори след Ноли и Дзян и Робин остана сама с доктор Джоу.
В разкошната и изрядно подредена стая се носеше мирис на сандалово дърво. Върху тъмния полиран паркет бе постлан килим ар деко в червено и златисто. Библиотечни шкафове от пода до тавана от същото абаносово дърво като останалите мебели съдържаха подвързани в кожа книги, а също и стотици дневници като онзи, лежащ на леглото ѝ, с надписани отстрани имената на собствениците им. Зад бюрото имаше още рафтове, пълни с прецизно подредени малки кафяви шишенца и със старателно надписани етикети, колекция от китайски кутийки за енфие и дебел златен Буда, седнал с кръстосани крака на дървен пиедестал. Под един от прозорците, гледащ към част от имота през дървета и храсти, имаше черна кожена кушетка за прегледи. Оттук Робин видя три идентични бунгала от дървени трупи и с плъзгащи се стъклени врати, които не бяха показвани още на новопристигналите.
– Седнете, моля – каза усмихнат Джоу и посочи на Робин стола срещу бюрото си, който също бе от абанос и тапициран с червена коприна. Робин установи, че е много удобен, когато потъна в него. Столовете в работилницата бяха дървени или пластмасови, но всичките твърди, а матракът на тясното ѝ легло – много корав.
Джоу носеше тъмен костюм, вратовръзка и безукорно бяла риза. На ръкавелите му дискретно проблясваха перли. Робин допусна, че е потомък на две раси, тъй като беше поне метър и осемдесет и пет висок, ако не и повече – мъжете китайци, които срещаше в Чайнатаун близо до офиса, общо взето бяха много по-ниски, – беше безспорно красив, с пригладена назад черна лъскава коса и високи скули. Белегът от носа до брадичката му подсказваше за загадка и опасности. Тя разбираше защо доктор Джоу бе привлекателен за телевизионните зрители, макар да намираше аурата му на самодоволство отблъскваща.
Джоу отвори папка на бюрото си и Робин видя няколкото листа с въпросника, който бе попълнила в микробуса.
– Е, как ви се вижда животът в Църквата дотук? – попита Джоу с усмивка.
– Много интересен – отвърна Робин, – а техниките за медитация са направо изумителни.
– Страдате от известна тревожност, така ли е? – продължи да ѝ се усмихва Джоу.
– Понякога – отвърна на усмивката му Робин.
– Ниско самочувствие?
– От време на време – леко повдигна рамене тя.
– Мисля, че неотдавна сте претърпели емоционален удар?
Робин не бе сигурна дали той се прави на интуитивен, или признава, че в невидимите за нея листове хартия се съдържа информация, споделена с нея пред някои членове на Църквата.
– Ами… да – засмя се леко. – Сватбата ми се отмени.
– Това ваше решение ли беше?
– Не – отвърна Робин вече без усмивка. – Негово.
– Семейството ви разочаровано ли е?
– Мама бе доста… да, не бяха доволни.
– Гарантирам ви, след известно време ще се радвате, че не се е случило – каза Джоу. – Голяма част от душевните терзания в обществото произтичат от неестествеността на брака. Чели ли сте „Отговорът“?
– Още не – отвърна Робин, – но един от църковните членове предложи да ми услужи с екземпляра си, а Мадзу току-що…
Джоу отвори едно от чекмеджетата на бюрото и извади съвсем нов екземпляр от книгата на Джонатан Уейс. На корицата имаше рисунка на пукащ се мехур с две длани, оформящи сърце около него.
– Ето ви ваша лична книга – каза Джоу.
– Много ви благодаря! – отвърна Робин с престорен ентусиазъм, докато се чудеше, откъде, по дяволите, щеше да намери време да чете между работата, лекциите и сеансите в храма.
– Прочетете Главата за материалното притежание и егомотивацията – инструктира я Джоу. – А сега…
Той отдели втори въпросник, този път непопълнен, и извади автоматична писалка от джоба си.