Уейс заговори гладко и изразително за лицемерието, нарцисизма, алчността. Изтъкна контраста между публичните изявления и поведението отвъд светлините на прожекторите. Очите на гладната и изтощена публика го следваха, докато крачеше напред и назад по сцената. В помещението бе горещо, а покритият с рогозка под бе неудобен.
Засвири меланхолично пиано като фон на бездомници, просещи край входовете на най-скъпите лондонски магазини, после на деца с подути кореми и умиращи в Йемен, на осакатени и разкъсани от бомби в Сирия. Гледката на момченце, покрито с кръв и прах и докарано почти до каталептично състояние от шока, докато бе вдигано на носилка и вкарано в линейка, извика сълзи в очите на Робин. Уейс също плачеше.
Хорово пеене и тимпани озвучиха катастрофични кадри на климатични промени и замърсяване: разпадащи се глетчери, полярни мечки, лутащи се сред топящи се ледове, снимки от въздуха на унищожаване на тропически гори. Сега тези образи се редуваха с такива на плутократи в скъпите им коли и къщи. Осакатени деца, изнасяни от рухнали сгради, контрастираха с пищни сватби на знаменитости, струващи милиони; селфита от частни самолети бяха последвани от съсипващи гледки от урагана Катрина и цунами в Индийския океан. По много от мержелеещите се около Робин лица течаха сълзи, а Уейс вече не бе появилият се в началото спокоен и красноречив оратор, сега крещеше гневно, беснееше към екрана и трагедиите по света.
– И всичко това, всичко, би могло да бъде спряно, ако само достатъчно много хора се пробудят от дрямката си, по време на която се движат към бездната! – ревна той. – Противникът и агентите му дебнат света, който или трябва да се отърси от съня си, или ще загине! И кой ще го събуди, ако не ние?
Музиката бавно заглъхна. Образите на екрана избледняха. Уейс стоеше задъхан, очевидно изтощен от дългата си реч, лицето му бе мокро от сълзи, а гласът предрезгавял.
– Вие – протегна ръка той към седналите най-отпред – бяхте призовани. Бяхте избрани. И днес самите вие имате избор. Да се присъедините отново към системата или да се отдръпнете от нея. Да се отдръпнете и да се борите. Сега обявявам кратка пауза – каза той и светлините се засилиха. – Не, не – побърза да каже при избухването на аплодисменти. – Няма на какво от видяното току-що да се радваме.
Зрителите му смутено спряха ръкоплясканията си. Робин отчаяно копнееше за глътка чист въздух, но когато Уейс изчезна, разпоредителите отвориха врата вляво към второ помещение без прозорци, където беше сервиран студен бюфет.
Новото пространство бе тясно и това, че вратата към лекционната зала бе затворена, засили усещането за клаустрофобия. Постещите бяха насочени към маса с кани с топла вода и парченца лимон в тях. Някои от хората предпочетоха да седнат облегнати към стената, докато ядяха сандвичи или сръбваха топла вода. Пред двете врати към тоалетните се оформиха опашки. Робин бе сигурна, че са прекарали в лекционната зала цялата сутрин. Момичето със сърцевидното лице, което бе противоречило на Мадзу предишния ден, седеше в ъгъл, захлупило глава в ръце. Робин се притесни за Уолтър, професора по философия, който едва се държеше на крака, а лицето му беше бледо и изпотено.
– Добре ли си? – попита го тихо тя, когато той се подпря на стената.
– Да, нищо ми няма – отвърна той със слаба усмивка, стиснал чашата си. – Духът си остава силен.
Накрая вратата към лекционната зала отново се отвори. Вече бе тъмно, хората се препъваха, блъскаха се един друг и прошепваха извинения, докато търсеха свободни места за сядане.
Когато накрая всички се бяха настанили, Джонатан Уейс отново се появи на осветената сцена. Робин се зарадва да го види усмихнат. Нямаше желание за още тормоз.
– Спечелихте си отдих – отбеляза Уейс и в залата се разнесе лек смях на облекчение. – Време е да медитираме и редим мантри. Заемете удобна позиция. Дишайте дълбоко. Вдигате бавно ръце при поемане на дъх… спускате ги бавно при издишане. И: Лока Самаста Сукхино Бхаванту… Лока Самаста Сукхино Бхаванту…
Мисленето бе невъзможно, докато се редяха напеви. У Робин чувствата на вина и ужас постепенно се уталожиха, тя усети как се разтваря в оглушителните звуци, отекващи в дървената ламперия като самостоятелна сила, вибрираща между стените и в собственото ѝ тяло.
Напевната рецитация продължи повече от всякога преди. Робин усети как устата ѝ пресъхва, почувства се близо до припадък, но мантрите някак я крепяха и ѝ помагаха да понася глада и болката.
Най-сетне Уейс обяви край и Робин въпреки умората и неприятната горещина остана с усещането за наслада и еуфория, което напевите винаги ѝ създаваха.