Беше фокус, знаеш го, повтаряше си.
Само че не разбираше как е бил направен, а бе твърде лесно да повярваш в призраци, когато си пробиваш път в тъмното през гора, обрасла с коприва и разстилаща възлести коренища, когато под краката ти пукат съчки гръмко като изстрели в тишината на нощта, а дъждът барабани по балдахина от разлистени клони.
Робин нямаше представа дали се движи в правилната посока, защото при отсъствието на минаващи коли не беше сигурна къде е пътят. Лута се десетина минути, докато с просвистяване и лъч светлина вдясно от нея по шосето мина кола и тя си даде сметка, че е само на двайсет метра от външната ограда.
Отне ѝ почти половин час да открие малката просека, прокарана от Баркли отсам оградата от зид и бодлива тел. Приведе се и заопипва земята, докато най-сетне пръстите ѝ попаднаха върху нещо неестествено топло и гладко. Вдигна пластмасовия камък от туфата бурени, в която бе лежал, и с треперещи ръце раздели двете му части.
Когато включи тънкото цилиндрично фенерче, видя писалка, хартия и бележка, изписана с познатия почерк на Страйк, а сърцето ѝ подскочи, сякаш бе зърнала самия него. Тъкмо бе взела съобщението му, когато дочу в гората зад себе си гласове.
Ужасена, Робин изгаси фенерчето и се просна на земята сред копривите, като закри лице зад ръцете си, убедена, че разтупканото ѝ сърце можеше да бъде чуто от онези, които я бяха проследили. Очакваше вик или настояване да се покаже, но чу само стъпки. После проговори момиче:
– С-с-стори ми се, че видях светлина преди малко.
Робин лежеше съвършено неподвижна и затвори очи, сякаш това щеше да я направи по-малко видима.
– Вероятно лунен лъч е попаднал върху бодливата тел – отвърна мъжки глас. – Искаше да ми кажеш нещо…
– Ис-с-кам пак да ме н-н-направиш т-т-трудна.
– Лин… не мога.
– Т-т-трябва – настоя момичето, готово да се разплаче. – Ин-н-наче пак ще т-т-трябва да легна с онзи. А н-н-не мога, Уил. П-п-просто не мога…
Тя се разплака.
Уил тревожно ѝ зашътка.
Робин чу шумолене на тъкан и приглушени звуци. Предположи, че Уил е прегърнал Лин и риданията ѝ бяха удавени в гърдите му.
– Защо н-н-не м-м-можеш?
– Знаеш защо – прошепна той.
– Ще ме изп-п-пратят в Бирмингам, ако не л-л-легна с онзи. А н-н-не мога да ос-с-ставя Цин. Не ис-с-скам…
– Кой казва, че ще идеш в Бирмингам? – попита Уил.
– М-м-м-мадзу, ако не л-л-легна с него…
– Кога ти го каза?
– В-в-вчера, но ако стана т-т-трудна, тя м-м-може да не ме к-к-кара…
– О, боже – промълви Уил, а Робин никога не бе чувала три срички, напоени с по-дълбоко отчаяние.
Последва мълчание и съвсем тихи шумове от движение.
Моля ви, само не правете секс, помисли си Робин със здраво стиснати клепачи, докато лежеше сред копривата. Моля ви се, недейте.
– Или п-п-пък м-м-мога да н-н-направя к-к-каквото н-н-направи Кевин – със задавен от сълзи глас изрече Лин.
– Ти луда ли си? – остро я смъмри Уил. – Ще бъдеш прокълната завинаги, ще заличиш духовете ни!
– Н-н-няма да оставя Цин! – изплака Лин.
Уил отново ѝ зашътка лудешки. По звуците личеше, че пак я прегръща и утешава без думи, последва целуване, но не със страстен характер.
Трябваше да предвиди, че и някой друг извън детективската агенция „Елакот и Страйк“ е открил слепия за камерите участък и полезното прикритие на гората. Сега благополучното ѝ връщане в спалното помещение зависеше от това какво възнамеряваше да направи двойката по-нататък. Уплашена, че някой от двамата можеше да пристъпи по-близо до мястото, където тя лежеше, защото минаваща кола без съмнение щеше да я изложи на показ с яркооранжевите ѝ дрехи, нямаше друг изход, освен да остане прилепена до земята сред копривата. Как щеше да обясни калните и зелени петна по анцуга си бе проблем, за който щеше да мисли, щом се измъкнеше благополучно от гората.
– Не можеш ли да кажеш на Мадзу, че си болна от нещо… Какво беше онова, от което страдаше?
– Цистит – изхлипа Лин. – Тя н-н-няма да ми п-п-повярва.
– Добре – въздъхна Уил. – Тогава… тогава ѝ кажи, че си болна от друго. Поискай да те види доктор Джоу.
– Н-н-но все н-н-някога т-т-трябва да оздравея… Не мога да оставя Цин! – взе да вие отново момичето, а Уил, явно уплашен до смърт, я скастри:
– За бога, недей да крещиш!
– Защо п-п-просто не ме направиш т-т-трудна пак?