Страйк реши да е дипломатичен и изми чашата си в мълчание.
– Е, аз тръгвам да наблюдавам Голямата стъпка – съобщи той. Когато се обърна да вземе палтото си, погледът му падна върху малка купчинка квитанции на бюрото на Пат. – Тези на Литълджон ли са?
– Да – отговори Пат, докато пръстите ѝ бързо бягаха по клавиатурата.
– Може ли да им хвърля едно око?
Той ги разлисти. Нямаше нищо необичайно в тях, дори личеше известна аскетичност.
– Какво мислиш за Литълджон? – попита я Страйк, като ѝ върна разписките.
– Как така какво мисля аз за него? – стрелна го тя.
– Така, точно каквото попитах.
– Той е свестен – отвърна Пат. – Добър си е.
– Робин ми каза, че не го харесваш.
– Просто ми се стори твърде мълчалив, като дойде, това е всичко.
– Да не е станал по-приказлив? – поинтересува се Страйк.
– Да – отвърна Пат. – Всъщност… не… но винаги е учтив.
– Не си ли го забелязвала някога да върши нещо странно? Да се държи особено? Да лъже за нещо?
– Не. Защо ме питаш?
– Защото, ако е така, няма да си единствената – отвърна Страйк. Вече беше заинтригуван. Пат никога не бе показвала и най-малка склонност да въздържа упреците си, когато съдеше някого, бил той клиент, служител, или дори самият Страйк.
– Наред си е. Върши си работата добре, нали?
Преди Страйк да е успял да отговори, телефонът на бюрото на Пат зазвъня.
– О, здравей, Райън – изрече тя далеч по-сърдечно.
Страйк реши, че е време да тръгва, и го направи, като затвори тихо зад себе си остъклената врата.
През следващите няколко дни нямаше особен напредък по случая с УХЦ. Не се чу нито дума от Пищяла за възможен разговор с Джордан Рийни. Чери Гитинс оставаше неоткриваема във всяка база данни, претърсвана от Страйк. От свидетелите на ранното къпане на Чери и Дайю собственичката на кафенето, видяла Чери да води детето към плажа и да носи кърпи, беше починала преди пет години. Той се бе опитал да се свърже с господин и госпожа Хийтън, видели Чери да тича в истерия по брега, след като Дайю бе изчезнала сред вълните, които живееха на адрес в Кроумър, но никога никой не вдигаше стационарния им телефон без значение в кой час на деня Страйк пробваше да звъни. Помисли над възможността да се отбие в Кроумър след посещението си в Гарвестън Хол, но агенцията вече едва се справяше с настоящите си случаи, а и при положение че планираше пътуване до Корнуол по-късно през седмицата, реши да не жертва още няколко часа път само за да завари празна къща.
Пътуването му до Норфък в слънчевата сутрин на вторника не беше белязано от събития, докато на една права отсечка от магистрала А11 не му се обади Мидж по повод на неотдавна поетия от агенцията случай, евентуална брачна изневяра, заради което съпругът искаше да следят жена му. Клиентът бе толкова нов още, че не бе даден прякор нито на него, нито на обекта, макар Страйк да разбра за кого става дума, когато Мидж съобщи без увод:
– Спипах по бели гащи госпожата, както там ѝ е името.
– Вече?
– Да. Снимах я как излиза тази сутрин от апартамента на любовника си. Гостувала на майка си, ама друг път. Може би трябваше да проточа малко нещата. Няма да спечелим кой знае колко от този случай.
– Но пък ни се вдига репутацията – отбеляза Страйк.
– Да кажа ли на Пат да уведоми следващия в списъка с чакащи?
– Да отложим с една седмица – реши Страйк след кратко колебание. – Братята Франк изискват двойно повече работа сега, като знаем, че и двамата участват. Слушай, Мидж, използвам, че се обади. Има ли нещо между Пат и Литълджон?
– Какво имаш предвид?
– Да са се карали случайно?
– Аз поне не знам за такова нещо.
– Сутринта, като я попитах какво мисли за него, беше малко странна.
– Е, тя не го харесва, както и ние, останалите – отвърна Мидж с обичайната си откровеност.
– Оглеждам се за някой, който да го замени – каза Страйк и това беше вярно. Предишната вечер бе пратил имейли на няколко контакта в полицията и армията за евентуални кандидати. – Е, хубаво, добра работа с госпожа Еди-коя си. Ще се видим утре.
Той продължи да кара през безутешно плоската местност, която както обичайно вкисна настроението му. Комуната Ейлмъртън завинаги бе омърсила Норфък в съзнанието му. Не намираше никаква красота в предполагаемия простор на ширналото се небе, опиращо в равната земя, нито в мяркащите се тук-там вятърни мелници и блатисти участъци.
Сателитният му навигатор го поведе през поредица от тесни и виещи се пътчета, докато накрая видя първата табела за Гарвестън. Три часа, след като бе напуснал Лондон, влезе в малкото село, отмина в бърза последователност църква с квадратна кула, училище и кметство и едва три минути по-късно стигна до края му. На четвърт миля отвъд Гарвестън забеляза дървена табела, насочваща го по път вдясно, водещ към имението. Скоро след това мина през отворените порти към някогашния дом на Откраднатия пророк.