38
Шестица най-отгоре:
Няма светлина, а само мрак.
Първо той се изкачи до небесата,
после пропадна в земните дълбини.
„Идзин“, или „Книга на промените“
От двете страни на алеята имаше висок жив плет, тъй че Страйк не видя много от заобикалящите градини, докато не се озова в настлан с чакъл двор пред имението, а то бе несиметрична, но впечатляваща сграда от сиво-син камък с готически прозорци и външна врата от масивен дъб, до която се стигаше по няколко каменни стъпала. След слизането си от колата той спря за няколко секунди да се полюбува на ширналите се безупречно поддържани зелени морави, на храстите, подстригани във форма на лъвове, и на водната градина, проблясваща в далечината. Тогава вратата изскърца и грачещ, но властен мъжки глас изрече:
– Здравейте!
От къщата бе излязъл възрастен човек и сега се подпираше на махагонов бастун на най-горното стъпало пред входа. Под блейзера си от туид носеше риза и връзка в синьо и кафяво на Гренадирската гвардия. До него стоеше извънредно дебел лабрадор и размахваше опашка, но явно бе предпочел да изчака посетителят да изкачи стълбите, вместо да хукне да го посреща.
– Не мога да сляза по-нататък по проклетите стъпала без помощ, съжалявам!
– Няма проблем – отвърна Страйк. Чакълът скърцаше под подметките му, докато вървеше към входа. – Полковник Грейвс, предполагам?
– Приятно ми е – ръкува се с него Грейвс.
Имаше гъсти бели мустаци и лека обратна захапка, придаваща му известна прилика със заек, или през по-строги очи бе стандартният образ на безинтересен човек от висшата класа. Носеше очила с метални рамки, зад които очите му бяха помътнели от катаракта, а от едното му ухо се подаваше голям слухов апарат с телесен цвят.
– Моля, заповядайте… тук, Гунга Дин – добави.
Страйк предположи, че последното бе покана към дебелия лабрадор, който сега душеше ръба на крачолите му.
Полковник Грейвс се потътри пред Страйк към голямо преддверие, като потракваше силно с бастуна си върху тъмния полиран под, а най-отзад вървеше шумно дишащият лабрадор. От стените ги гледаха викториански маслени портрети, очевидно на предци. Пространството бе наситено с покой и красота, подсилвана от светлината, струяща през големия разделен с пречки прозорец на стълбището.
– Прекрасна къща – отбеляза Страйк.
– Дядо ми я е купил. Напечелил е от бира. Пивоварната отдавна я няма обаче. Чували ли сте за тъмна бира „Грейвс“?
– Боя се, че не.
– Беше спряна от производство през 1953 година. Още има няколко бутилки от нея в избата. Голяма гадост. Баща ми ни караше да я пием. Все пак семейното богатство се градеше на нея. Ето тук – обяви полковникът, който вече дишаше тежко като кучето си, когато отвори врата.
Влязоха в голяма гостна, уютна и с типичното за висшата класа обзавеждане – широко канапе и кресла с поизбеляла тапицерия, още прозорци с пречки, гледащи към разкошните градини, и кучешко легло от туид, в което лабрадорът се тръшна морно, сякаш му стигаха усилия за този ден.
Трима души седяха около ниска маса, сервирана за чай и с плато домашно приготвен пандишпанов кейк „Виктория“. В кресло седеше възрастна жена с оредяла бяла коса, облечена в тъмносиньо и с перли на шията. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, та Страйк се почуди дали не страда от Паркинсон. Двойка на възраст малко под петдесет седеше на дивана. Буйните вежди и римският нос на оплешивяващия мъж му придаваха облик на орел. Вратовръзката му, освен ако той не се правеше на нещо, което не беше, а според Страйк това бе твърде малко вероятно в настоящия контекст, го идентифицираше като бивш кралски пехотинец. Съпругата му, пълничка блондинка, носеше розов пуловер и пола от туид. Подстриганата ѝ на черта коса бе прибрана с кадифена лента – стил, който Страйк не бе срещал от осемдесетте години, – а обветрените ѝ бузи, нашарени със спукани капиляри, говореха за живот, прекаран предимно на открито.
– Съпругата ми Барбара, дъщеря ни Филипа и мъжът ѝ Никълъс – представи ги полковник Грейс.
– Добро утро – поздрави Страйк.
– Здравейте – отвърна госпожа Грейвс.