Филипа само кимна, без да се усмихва. Никълъс нито продума, нито направи някакъв жест за поздрав.
– Сядайте – посочи полковникът на Страйк кресло срещу канапето, а самият той се отпусна бавно на стол с висока облегалка и изпъшка с облекчение.
– Как пиете чая? – осведоми се госпожа Грейвс.
– Силен, моля.
– Само така – одобри полковникът. – Не понасям слаб чай.
– Остави на мен, мамо – обади се Филипа и Страйк си каза, че наистина не бе препоръчително възрастната жена да налива гореща вода с тези треперещи ръце.
– Кейк? – предложи на детектива все така неусмихващата се Филипа, след като бе сервирала чая му.
– С удоволствие – прие Страйк. Да вървеше по дяволите диетата.
След като на всички бе поднесен чай и Филипа отново седна, Страйк каза:
– Много съм благодарен, че ми дадохте възможност да разговарям с вас. Разбирам, че няма как да ви е лесно.
– Увериха ни, че не сте някой долен търсач на сензации – каза Никълъс.
– Е, това е хубаво да се знае – хладно отвърна Страйк.
– Не искам по никакъв начин да ви засегна с това – добави Никълъс, макар маниерът му да подсказваше, че пет пари не дава дали ще засегне някого и дори се гордее с тази си безцеремонност. – За нас все пак бе важно да ви проверим.
– Имаме ли вашата гаранция, че няма да се появим по таблоидите? – попита Филипа.
– За вас май е обичайно да фигурирате в тях – вметна Никълъс.
Страйк би могъл да изтъкне, че никога не е давал интервю пред медиите, че повечето от журналистическия интерес, който бе възбудил, се дължеше на разрешаване на криминални случаи, и че надали е в негов контрол изборът на пресата да отразява разследванията му. Вместо това каза:
– В момента интересът от страна на медиите е от нищожен до несъществуващ.
– Но вие предполагате, че всичко може да излезе наяве? – настоя Филипа. – Защото децата ни не знаят за нищо от това. Мислят, че чичо им е починал от естествена смърт.
– Беше толкова отдавна, Пипс – припомни госпожа Грейвс. На Страйк му се стори, че тя е малко нервна във връзка с дъщеря си и зет си. – Минаха двайсет и три години. Али щеше да е на петдесет и две сега – добави тихо, без да го адресира към някого.
– Ако можем да предпазим друго семейство да мине през преживяното от нас – обади се с висок глас полковник Грейвс, – ще бъдем много радостни. Човек има дълг към обществото – заяви той и погледът към зетя му въпреки замъглените от катаракта очи, бе остър. После сковано се завъртя към Страйк и попита: – Какво искате да знаете?
– Бих искал да започнем с Алегзандър, ако не възразявате – отвърна детективът.
– В семейството винаги го наричахме Али – каза полковникът.
– Как се заинтересува той от Църквата?
– Дълга история – въздъхна полковник Грейвс. – Беше болен, само че ние дълго време не го осъзнавахме. Как го наричаха? – попита той жена си, но отговори дъщеря му.
– Маниакална депресия, но в наше време сигурно имат друга високопарна дума за това.
Тонът на Филипа подсказваше скептицизъм към психиатрията и всички, занимаващи се с нея.
– Като беше малък – промълви с треперещ глас госпожа Грейвс, – го мислехме просто за палав.
– През всички класове на училището имаше проблеми – кимна замислено полковник Грейвс. – Накрая го изключиха от отбора по ръгби.
– По каква причина? – поинтересува се Страйк.
– Наркотици – отвърна мрачно полковникът. – По онова време служех в Германия. Взехме го при нас. Записахме го в международното училище, за да получи дипломата си, но на него не му харесваше. Големи скандали вдигаше. Липсваха му приятелите. „Защо на Пипс ѝ е позволено да остане в Англия?“ Отвърнах му: „Пипс не са я заловили да пуши марихуана в общежитието си, затова“. Очаквах – продължи полковникът, – че като е в среда на военни, може да се насочи по друг път. Все се надявах… но ето какво стана.
– Баба му изрази желание Али да иде при нея в Кент – каза госпожа Грейвс. – Винаги е обичала Али. Щеше да положи матурата си в местния колеж, но не щеш ли, чухме, че заминал. Баба му не беше на себе си от тревога. Летях до Англия, за да помогна да го търсим и го намерихме отседнал у стар съученик в Лондон.
– Том Бантлинг – закима печално полковник Грейвс. – Двамата се бяха заврели в мазето и по цял ден вземаха дрога. Но в крайна сметка Том влезе в пътя – добави с въздишка. – Бедата е, че когато Барбара го намери, Али вече бе навършил осемнайсет. Нямаше как да го накараме да се прибере у дома или да направи нещо, което не желае.
– А как се издържаше? – попита Страйк.