– Другата му баба му беше завещала пари – отговори госпожа Грейвс. – Тя и на теб остави, нали, мила? – добави към Филипа. – Ти похарчи твоите за Бюгъл Бой.
Госпожа Грейвс посочи към заоблен шкаф, на който бяха поставени много снимки в сребърни рамки. След минута объркване Страйк осъзна, че насочва вниманието му към една от най-големите фотографии, на които яката и сияеща Филипа в тийнейджърска възраст бе яхнала гигантски сив кон, вероятно въпросния Бюгъл Бой, а зад тях имаше няколко хрътки. Косата ѝ, тъмна на снимката, беше прибрана май със същата кадифена лента, която носеше и днес.
– И тъй, Али е имал достатъчно пари, за да живее, без да работи? – поиска да уточни Страйк.
– Да, докато не ги профука всичките – отговори полковник Грейвс, – а той го направи за дванайсет месеца. Тогава се записа да получава помощ за безработни. Реших да напусна армията. Не исках да оставям Барбара тук сама да се опитва да го вкара в пътя. Вече започваше да става очевидно, че нещо никак не е наред.
– Започнал е да демонстрира несъмнени признаци на душевно заболяване, така ли?
– Да – кимна госпожа Грейвс. – Започна да става параноичен и много странен. Имаше чудати идеи за правителството. Но ужасното е, че тогава не го приемахме като душевно заболяване, защото винаги е бил малко…
– Каза ни, че получавал послания от Бог – намеси се полковник Грейвс. – Мислехме, че е заради наркотиците. Вярвахме, че ако просто спре да пуши проклетата марихуана… Отношенията им с Том Бантлинг охладняха и после той спеше на диваните на други хора, докато не им писнеше от него и не го изритваха. Опитвахме се да му следим движенията, но понякога не знаехме къде е.
– И тогава попадна в ужасна неприятност в пъб. Ник бил с него, нали така? – обърна се госпожа Грейвс към зет си. – Те са съученици – обясни тя на Страйк.
– Опитвах се да го вразумя – обади се Никълъс, – когато някакъв се блъсна в него и той му се нахвърли с бирената чаша. Наряза му лицето. После му правиха шевове. Беше обвинен в нанасяне на телесна повреда.
– И с право – изджафка полковникът. – Нямаше как да спорим с това. Намерихме му адвокат, наш личен приятел, и Данвърс уреди да го прегледа психиатър.
– Али се съгласи само защото се ужасяваше от затвора – поясни госпожа Грейвс. – Това му беше голям страх, че ще бъде заключен. Според мен по тази причина никога не хареса училището с пансион.
Филипа леко извърна очи в гримаса, незабелязана от родителите ѝ, но Страйк я регистрира.
– И тъй, психиатърът постави диагноза маниакална… нещо си… – каза полковник Грейвс – и му предписа хапчета.
– Забрани на Али да пуши трева повече – намеси се госпожа Грейвс. – Стегнахме Али за пред съда, заведохме го да се подстриже. Изглеждаше чудесно в костюма си. Съдията прояви голямо разбиране, прецени, че най-добрата присъда за Али е да върши безплатен труд в полза на обществото. Тогава си помислихме, че арестуването му си е една истинска благословия, нали така, Арчи? Не че сме искали горкият човек насреща му да пострада, разбира се.
– И той се върна да живее тук, така ли? – осведоми се Страйк.
– Да – потвърди полковник Грейвс.
– Подобри ли се душевното му състояние?
– Да, той беше много по-добре – отвърна госпожа Грейвс. – И ти също беше много доволна, че той е у дома, нали, Пипс?
– Хм – промърмори Филипа.
– Все едно се върнахме във времето, когато беше малко момче. Толкова беше сладък и забавен…
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Извинете ме – прошепна и извади от ръкава си кърпичка.
Полковник Грейвс бе възприел типичното вдървено изражение на англичанин от висшата класа, когато е изправен пред открито проявени чувства. Никълъс намери спасение, като се залови да бръсва от панталоните си трохи от кейка. Филипа просто се взираше в чайника с каменно лице.
– Какъв безплатен труд бе отреден на Али? – попита Страйк.
– Ами точно там тя заби нокти в него – каза с тежка въздишка Грейвс. – Имаше общински проект на петдесет минути разстояние от тук, в Ейлмъртън. Чистене на боклуци и прочее. Там бяха пратени и двама души от Чапман Фарм и тя беше едната от тях. Мадзу.
Името промени атмосферата в стаята. Макар през прозорците все така да влизаше слънце, наоколо сякаш притъмня.
– Отначало той не ни каза, че е срещнал момиче – продължи полковникът.
– Само че прекарваше повече време от необходимото в Ейлмъртън – каза госпожа Грейвс. – Връщаше се у дома много късно. Лъхаше отново на алкохол, а заради лекарствата не биваше да пие.
– Отново се разрази разправия – взе от нея думата полковникът – и той изтърси, че срещнал момиче, но знаел, че ние няма да я харесаме, та затова отивали в пъб, вместо да я води тук. Попитах го: „Как така реши, че няма да я харесаме? Откъде знаеш? Доведи я на чай да се запознаем!“. Опитвах се да го успокоя и зарадвам. И наистина се случи. Той я доведе тук… От приказките му бяхме останали с впечатление, преди да я доведе да се запознаем, че Мадзу е от семейство на фермери. А в това нямаше нищо лошо. Само че от мига, в който я зърнах, разбрах, че не е фермерска дъщеря.