Движеше се бързо колкото можеше през дърветата и храстите зад спалните помещения към по-старата част на фермата, където имаше много места да се скрие, и скоро се озова зад порутения и винаги заключен стар хамбар. Тъй като имаше опит със стари фермерски постройки, лесно се ориентира и пръстите ѝ бързо напипаха онова, на което се надяваше: отвор, където дъската беше изгнила и другата до нея можеше да се бутне назад достатъчно да се отвори празнина, та да се провре вътре, при което оскуба косата си и болезнено ожули тялото си.
Въздухът в хамбара беше влажен и се носеше миризма на плесен, но вътре бе по-светло, отколкото беше очаквала, поради дупка в покрива, откъдето влизаха лунните лъчи. Те осветяваха стар трактор, счупени земеделски сечива, купчина щайги и части от ограда. Нещо, несъмнено плъх, изшумоля далеч от натрапницата.
Сега фенери се движеха покрай хамбара и хвърляха ивици златиста светлина през пролуките в дъсчените стени. Далечни и близки гласове не спираха да викат „Бо? Бо!“.
Робин остана на мястото си, боеше се да мръдне, та да не събори нещо. Сега забеляза купчина лични вещи, висока почти колкото нея, струпана в ъгъла и покрита с дебел слой прах. Имаше дрехи, ръчни чанти, портмонета, обувки, пухкави играчки и книги и у Робин се пробуди ужасен спомен за снимка, която бе видяла – на камара обувки, принадлежащи на убитите в газовите камери на Аушвиц.
Издирващите отвън се бяха отдалечили. Пълна с любопитство относно старите вещи, Робин предпазливо се покачи върху преобърната ръчна количка да ги разгледа. След като три седмици не бе виждала друго освен оранжеви анцузи и маратонки и бе чела само литература на Църквата, странно ѝ бе да попадне на различни дрехи и обувки, че и на детска книжка с ярки цветни илюстрации.
Имаше нещо смущаващо, дори призрачно в купчината стари вещи, захвърлени тук видимо с небрежност и презрение. Робин видя единична обувка на квадратен ток, която може би тийнейджърка бе ценила някога; плюшен заек, чиято муцунка бе покрита с паяжина. Къде ли бяха собствениците им? След минута или две ѝ хрумна вероятно обяснение: всеки, напуснал крадешком фермата през нощта, би бил принуден да изостави вещите си, държани в шкафчето.
Посегна към стара ръчна чанта близо до върха на камарата. Облак прах се вдигна във въздуха, когато я отвори. Вътре нямаше нищо освен стар автобусен билет. Върна чантата обратно и тогава забеляза ръждясалия ъгъл на червена метална кутия с надпис „Животните на Барнъм“. Като малка много беше обичала тези бисквити, но не се бе сещала за тях от години. Това, че ги зърваше в тази обстановка, я накара да се замисли с копнеж за пълната сигурност, която бе предлагал семейният ѝ дом.
– Бо! – изкрещя глас точно пред хамбара и накара невидимия плъх да задраска по пода в опит да се скрие някъде далеч. И тогава в далечината женски глас извика:
Намерих го!
Робин дочу врява от гласове, някои изразяващи облекчение, други настояващи да знаят как Бо се е измъкнал. Реши, че най-добрата ѝ възможност е да излезе от хамбара и да се престори, че през всичкото това време е търсила Бо. Направи няколко крачки към отвора в задната стена, но се закова на място и погледна назад към мръсната камара с вещи, обзета от непреодолимо желание да погледне в онази метална кутия от бисквити. Беше замръзнала, притеснена, изтощена и ѝ отне няколко мига да разтълкува защо подсъзнанието ѝ диктува, че присъствието на тази кутия във фермата е странно. И тогава го осъзна: тук имаше пълна забрана за захар, така че защо някой би донесъл бисквити? Въпреки спешната нужда да се присъедини към издирващите навън, преди отсъствието ѝ да е забелязано, Робин отново бързо се покатери на преобърнатата ръчна количка и издърпа кутията.
На капака бяха нарисувани четири циркови животни в клетки и балони. В златист кръг бе изписано „85-а годишнина“. Отвори кутията, за която бе очаквала да е празна, защото бе съвсем лека, но се оказа тъкмо обратното: вътре откри избелели полароидни снимки. На тази слаба светлина ѝ бе невъзможно да види какво има на тях, затова Робин ги извади, тикна ги в сутиена си, както правеше с камъчетата, маркиращи дните. Затвори отново кутията и я върна където я беше намерила. После забърза към пролуката в задната стена на хамбара и се провря обратно навън.
Ако се съдеше от далечния шум, носещ се от двора, май всички във фермата бяха вече будни. Робин се затича, отмина трапезарията и храма и се присъедини към скупчилите се хора, повечето по пижами. В момента вниманието бе насочено към Мадзу Уейс, която стоеше между гробовете на Откраднатия пророк и Златната пророчица в своята дълга оранжева роба. До нея стоеше Луиз Пърбрайт, държаща в ръце борещо се малчуганче с памперс, за което Робин предположи, че е беглецът Бо. Като се изключеше скимтенето на малкия, цареше пълна тишина. На Мадзу не ѝ бе нужно да повишава глас, та всички в тълпата да я чуят.