– Да – промърморваше, като мигаше яростно зад очилата си. – Да… това е вярно… всичко е истина… много бях лош… да, наистина… фалшива същност…
Междувременно долнището на новия анцуг среден размер, какъвто Робин получаваше веднъж седмично, вече се свличаше от кръста ѝ, защото бе много отслабнала. Освен раздразнението, че бе принудена постоянно да го вдига, това далеч не я тревожеше тъй силно, колкото осъзнаването, че бавно бива институционализирана.
В началото след пристигането си в Чапман Фарм бе регистрирала умората и глада си като анормални и забелязваше, че я обзема клаустрофобия, че се чувства притискана от групата по време на лекциите в сутерена. Ала постепенно спря да усеща изтощението си и се бе адаптирала към приемането на малко храна. Разтревожи се, като установи как несъзнателният ѝ навик да си напява мантри е станал по-упорит и дори се улавяше, че мисли на езика на Църквата. Докато размишляваше над въпроса защо непознатият ѝ Джейкъб, очевидно твърде болен, за да бъде полезен за Църквата, е държан в Чапман Фарм, формулира наум възможността за заминаването му като „завръщане към материалистичния свят“.
Притеснена от това свое частично индоктриниране, за което все още бе достатъчно обективна да си дава сметка, Робин изпробва нова стратегия, за да поддържа съзнанието си ненакърнено: опитваше се да анализира методите, които Църквата използваше, за да налага силово приемане на нейното схващане за света.
Отбеляза как към църковните членове бяха прилагани в редуване сурова принуда и снизходителност. Новите членове бяха толкова благодарни за всяко отпускане на юздите при постоянния натиск да слушат, да учат, да работят или да редят мантри, че изпитваха преувеличена благодарност и за най-малките награди. Когато на по-големите деца биваше разрешавано да тичат из горите по периметъра на имота без надзор, те хукваха с такъв възторг, какъвто децата от външния свят вероятно проявяваха, както предполагаше Робин, като им кажеха, че ще ги заведат в Дисниленд. Добра дума от Мадзу, Тайо или Бека, пет минути време без надзор, допълнителен черпак нудли на вечеря – всичко това възбуждаше гореща благодарност и възторг, което само показваше колко нормализирани вече бяха станали принудителното подчинение и лишенията. Робин осъзнаваше, че тя също е започнала да жадува за одобрението на църковните водачи и че това се корени в първичния стремеж за самозащита. Редовното пререждане на групите и неизменно надвисналата заплаха от изолиране и отлъчване пречеше да се изгради истинска солидарност между членовете. Онези, на които се изнасяха лекции, бяха подлагани на внушаване, че чистият дух не вижда някое човешко същество като по-добро или по-достойно за обич от което и да било друго. Предполагаше се, че лоялността трябва да е насочена нагоре, към божественото и към водачите на Църквата, но никога встрани.
И все пак стратегията ѝ за обективен анализ на средствата на Църквата за индоктриниране беше успешна само донякъде. При положение че бе държана в перманентно състояние на изтощение, ѝ представляваше голямо усилие да разсъждава как е налагано подчинението, далеч по-лесно бе просто да се подчинява. Накрая Робин нацели хитър начин да си представя как разправя на Страйк за задачите пред себе си. Това я принуждаваше да отхвърли всякакъв църковен жаргон, защото той не би го разбрал или по-вероятно би го иронизирал. Представата как Страйк би се смял на онова, с което бе принудена да се занимава – макар че все пак го ценеше достатъчно, та да се съмнява, че би намерил Откровението за смешно, – беше по-добър начин да се държи здраво стъпила в реалността на света извън Чапман Фарм и така дори загърбваше навика да реди мантри, защото се тренираше да си представя как ѝ се ухилва Страйк, като я залавя да го прави. На Робин ни веднъж не ѝ хрумна да си представя, че говори на Мърфи или на някоя от приятелките си, а не на Страйк. С отчаяно нетърпение очакваше следващото му писмо донякъде защото искаше да чуе мнението му по повод на полароидните снимки, които бе поставила в пластмасовия камък предишния четвъртък, но също и защото зърването на почерка му доказваше, че той е реален, не просто полезен продукт на въображението ѝ.