Детето ревна.
– Не ѝ обръщай внимание – бе съветът на Шона към Робин. – Трябва да бъде вкарана в пътя.
Робин раздаде листовете за оцветяване, на всеки от които бе нарисуван пророк на УХЦ. Примката на Откраднатия пророк, която Робин би очаквала да бъде пропусната в рисунка за оцветяване от толкова малки деца, гордо изпъкваше на врата му. Когато мина покрай чина на Цин, крадешком се наведе, отлепи пластилина от пода и го подаде на момиченцето, чиито сълзи понамаляха.
Докато се движеше между децата да ги насърчава и да им остри моливите, Робин ставаше все по-тревожна от поведението им. Сега, когато обръщаше внимание на всяко поотделно, те бяха смущаващо готови да я заобичат, та макар и да им беше напълно непозната. Едно момиченце се покачи непоканено в скута на Робин, други си играеха с косата ѝ или прегръщаха ръката ѝ. За Робин жаждата им за любяща близост, забранена от Църквата, бе достойна за жалост и силно разстройваща.
– Я престани – подвикна Шона към Робин от другия край на стаята. – Това е материално притежаване.
Тъй че Робин нежно отдели от себе си вкопчилите се в нея деца и отиде да разгледа забодените на стената рисунки, някои от които очевидно бяха дело на по-големи ученици предвид темата им. Повечето отразяваха ежедневието в Чапман Фарм и тя разпозна кулата като гигантска шахматна фигура, видима на хоризонта.
Една рисунка привлече вниманието на Робин. Надписът ѝ гласеше „Питай Дрвото“ и изобразяваше голямо дърво с брадва, забита в основата на ствола му. Все още гледаше рисунката, която явно бе неотдавна направена, тъй като хартията бе бяла и запазена, когато вратата зад гърба ѝ се отвори.
Робин се обърна и видя Мадзу, облечена в дълга алена роба. В стаята се възцари пълно мълчание. Децата сякаш замръзнаха по местата си.
– Пратих Вивиън в конюшнята да доведе Роуина – заговори тихо Мадзу – и ми съобщиха, че си я откъснала от задачата, поставена ѝ от мен.
– Ами на мен ми казаха, че сама мога да си избирам помощник – избъбри ужасена Шона.
– От своята собствена група – натъртено изрече Мадзу. Спокойният ѝ глас никак не съответстваше на слабото ѝ лице с несиметрични почти черни очи. – Не от някоя друга група.
– О, съжалявам – прошепна Шона. – Аз мислех…
– Ти не можеш да мислиш, Шона. Доказа го многократно. Но ще бъдеш накарана да мислиш.
Мадзу огледа децата и очите ѝ се спряха на Цин.
– Отрежи ѝ косата – поръча тя на Шона. – Дотегна ми да я гледам така рошава. Роуина – произнесе тя, като за пръв път се вгледа настойчиво в Робин. – Ела с мен.
53
Ян-линия се появява между две ин-линии
и силово се притиска напред.
Това движение е тъй стремително,
че събужда ужас…
„Идзин“, или „Книга на промените“
Замаяна от страх, Робин прекоси класната стая и последва Мадзу навън. Искаше да се извини, да обясни как не е имала представа, че нарушава правилата, като отива с Шона в училището, но се опасяваше да не би, без да ще, да влоши ситуацията си.
Мадзу спря на няколко крачки от стаята и се обърна да погледне Робин, която също се закова на място. Двете жени никога не се бяха озовавали в по-голяма близост и Робин осъзна, че и Мадзу като Тайо не намираше особен смисъл в къпането. Усещаше телесната ѝ миризма, зле замаскирана с тежък парфюм. Мадзу не каза нищо, само гледаше Робин с тъмните си несиметрични очи и последната се почувства задължена да наруши мълчанието.
– Аз… искрено съжалявам. Не подозирах, че Шона няма правомощията да ме отведе от конюшнята.
Мадзу продължи да се взира в нея, без да говори, и Робин изпита странен първичен страх, примесен с отвращение, което не можеше да се обясни изцяло с овластената позиция, заемана от жената в Църквата. Ниъм Дохърти бе описала Мадзу като грамаден паяк; самата Робин я виждаше по-скоро като зловреден гигантски плужек, стаен сред камъните на езеро; ала нито един от двата образа не улавяше докрай всичката ѝ странност. Сега Робин имаше усещането, че гледа към зейнала бездна с неизвестни дълбини.
Робин предположи, че Мадзу очаква нещо повече от извинение, но нямаше идея какво може да е то. Тогава чу шумолене на плат. Погледна надолу и видя, че Мадзу бе повдигнала на няколко сантиметра робата си и разкриваше мръсен крак, обут в сандал. Робин отново погледна към неравнопоставените очи. Усети надигането на истеричен импулс да се разсмее – не беше възможно Мадзу наистина да очаква тя да целуне стъпалото ѝ, както го бяха сторили момичетата, изпуснали малчугана от спалното помещение, нали?, – но той бързо изчезна при вида на изражението на Мадзу.