– О, разбира се – отговори развълнувано Джилиън. – Сигурна съм, че ще се отзоват да помогнат.
Страйк даде на жената телефонния си номер, благодари ѝ, затвори, после отново се обърна към таблото на стената.
На него имаше забодено само още нещо: няколко реда от стихотворение, отпечатано в местен норфъкски вестник като един вид некролог на опечален съпруг за покойната му жена:
Прииждаше студеното море при Кроумър
към нея като гроб отприщен,
но в миг пресрещна я разпенена вълна
и мощно я запрати към брега.
Създаваният образ бе силен, но авторът не беше Уейс. Още когато го прочете за пръв път, Страйк имаше усещането, че е чувал нещо подобно преди, и наистина установи, че това е „Спасяването на приятел от удавяне край норфъкския бряг“ на поета Джордж Баркър. Уейс бе използвал началната строфа на стихотворението и бе променил местоименията, тъй като приятелят на Баркър беше мъж.
Беше пример на безсрамно плагиатство и Страйк се учуди, че никой в редакцията на вестника не го бе забелязал. Заинтригуван бе не само от наглата кражба, но и от егоцентризма на вдовеца, държащ да се представи като човек с поетичен дар на фона на гибелта на съпругата си, плюс, че бе избрал стихотворение, описващо как е умряла Дженифър, а не качествата ѝ приживе. И макар Абигейл да бе обрисувала баща си като измамник на дребно и нарцисист, твърдеше, че той е бил истински разстроен от смъртта на майка ѝ. Ала долнопробната кражба на стихотворението на Баркър с цел да попадне в местния вестник за Страйк не бе постъпка на скърбящ човек.
В продължение на още минута замислено гледаше снимките на хората, срещнали насилствена смърт – двама чрез удавяне, един от побой и един от куршум в главата. Очите му отново се преместиха към полароидните снимки на четиримата младежи с маски на прасета. После седна на бюрото и записа още няколко въпроса към Джордан Рийни.
56
Шестица в началото:
Дори кльощавото прасе носи у себе си сила да беснее.
„Идзин“, или „Книга на промените“
На следващата сутрин кантарът в банята на Страйк го уведоми, че вече го делят само четири килограма от поставеното като цел тегло. Това повдигна духа му достатъчно, та да устои на изкушението да спре за донът на бензиностанцията по път към Бедфорд.
Затворът беше грозна сграда от червени и жълти тухли. След като се нареди на опашка, за да представи разрешителното си за посещение, той и останалите роднини и приятели бяха въведени в зала за посетители с квадратни маси, отстоящи на равни разстояния. Страйк веднага разпозна Рийни, който вече седеше в далечния край на помещението.
Затворникът, облечен в джинси и сив суитшърт, изглеждаше какъвто несъмнено беше: опасен човек. Беше висок около метър и деветдесет, слаб, но с широки рамене, с бръсната глава и жълтеникаво-кафяви зъби. Почти всеки видим сантиметър от кожата му беше татуиран, включително вратът му, на който имаше тигърска муцуна, както и част от изпитото му лице с изрисувано асо пика на лявата буза.
Страйк седна срещу него, а Рийни погледна към едрия чернокож затворник, който го наблюдаваше мълчаливо от мястото си през една маса, и в този момент Страйк забеляза серия от татуирани линии, три прекъснати и три плътни на опакото на лявата длан на Рийни. Видя също, че асото пика частично прикрива стар белег на лицето.
– Благодаря, че се съгласи да се видиш с мен – каза Страйк, когато затворникът се обърна да го погледне.
Рийни изсумтя. На Страйк му направи впечатление, че мига някак пресилено, като задържа очите си затворени по-дълго от нормалното. Ефектът бе странен, сякаш големите му яркосини очи с гъсти мигли бяха изненадани да се озоват на подобно лице.
– Както казах по телефона – подхвана Страйк, докато вадеше бележника си, – интересува ме информация за Универсалната хуманитарна църква.
Рийни скръсти ръце пред гърдите си и пъхна длани под мишниците си.
– На колко години беше, когато постъпи?
– На седемнайсет.
– Кое те накара да станеш член?
– Трябваше да живея някъде.
– Норфък е бил твърде далеч от теб. Израснал си в Тауър Хамлетс, нали?
На Рийни очевидно не му стана драго, че Страйк знаеше това.
– Отидох в Тауър Хамлетс чак като бях на дванайсет.
– Къде си живял преди това?
– С майка ми в Норфък. – Рийни преглътна и издадената му адамова ябълка накара тигъра, татуиран на шията му, да се раздвижи. – След като тя почина, трябваше да ида да живея в Лондон с моя старец. После ме прибраха в сиропиталище, после известно време бях бездомен и накрая отидох в Чапман Фарм.